Себастьян Фолкс - Дяволът не обича да чака

Когато слезе, пред хотела вече го очакваше син мерцедес.

— Аз съм Фаршад, шофьор на мистър Ализаде — каза дребничък мъж с широка усмивка от два реда бели зъби, докато му отваряше задната врата. — На персийски мое име значи щастливец.

— Браво на теб, Щастливецо! — отвърна Бонд. — И така, накъде отиваме? — запита той, когато колата изхвръкна от двора на хотела и устремно пое по улицата.

— Отива в Шемиран, най-добра част на Техеран. Много хубаво. Вие хареса.

— Не се съмнявам — каза Бонд, след като Фаршад умело провря колата между два идващи насреща големи камиона. — Ако стигнем живи.

— О, да! — засмя се Фаршад. — Ние минава по улица „Пахлави“. Това дванайсет километра, най-дълга улица в Близък изток.

— Във всеки случай, изглежда ми най-оживената — отбеляза Бонд, докато колата си проправяше път на зигзаг през едно бясно оспорвано кръстовище, чиито светофари имаха по-скоро ориентировъчна функция. След двайсетина минути лудо каране и приблизително същия брой разминавания със смъртта, мерцедесът сви вляво и се заизкачва по тиха уличка между два реда цъфнали олеандри, откъдето отби по асфалтирана алея, която се виеше през зелени ливади към голяма къща с каменен портик с колони от двете страни.

Бонд се изкачи по стълбището към входната врата, която се отвори, щом той застана пред нея.

— Много ми е драго да ви посрещна в моя дом. В най-черните си мисли се боях, че съдбата никога няма да доведе Джеймс Бонд в родния ми град. Давам си сметка на каква опасност се излагате, мистър Бонд, идвайки по тези места, но заедно с това се радвам на щастливата звезда, която ни събра тук. Моля, заповядайте!

С тези думи Дариус Ализаде протегна ръка и отривисто се здрависа с Бонд. Дланта му беше суха и корава и издаваше откритост и искрена дружелюбност — нищо общо с меките потни, гърчещи се като змиорки длани, на каквито се бе натъквал в Кайро или Бейрут. Дариус беше над метър и осемдесет, с едра глава и смугло лице, на което заговорнически проблясваха кафяви очи. Гъстата му черна коса бе сресана назад, доста прошарена по слепоочията и бакенбардите. Облечен беше в бял костюм в индийски стил, без ревери, и с бяла риза, каквато можеше да се види на витрината на някой бутик на римската Виа Кондоти.

Той поведе Бонд по дълъг коридор, застлан с паркет, минаха покрай широко стълбище и през отворените френски прозорци излязоха в градината зад къщата. Пресякоха широката тераса и се озоваха в сянката на дърветата. До едно изкуствено езерце имаше маса със свещници и множество бутилки. Дариус посочи с жест ниското тапицирано кресло.

— Отпусни се, Джеймс — каза той. — Наслади се на градината. Сигурно е приятно най-после да намериш прохлада, нали? Аз обикновено изпивам по една бира преди коктейлите, колкото да отмия градския прахоляк. Бирата е доста гнусничка, внос от Щатите, но поне ще има с какво да се занимаваш, докато ти забъркам едно истинско питие. Освен това е много, ама много студена.

Той вдигна от масата едно малко месингово звънче, разтърси го и от терасата се появи млад мъж с традиционни персийски одежди.

— Бабак — каза Дариус и плесна с ръце, — имаме гост. Размърдайте се!

Младият мъж се поклони, широко ухилен, и изприпка нанякъде.

След няколко секунди Бонд усети в лявата си ръка допира на бутилка ледена бира. Зад него ред високи стройни кипариси ограждаха градината на Дариус, а напред, в смътната светлина на градинските лампи из ливадата, Бонд различи безброй рози — най-вече черни и жълти. Квадратното изкуствено езерце беше заобиколено с мозайка от керамични плочки, наредени в сложни мотиви.

— За нас по тези места градината означава много — каза Дариус, като проследи погледа му. — Водата се почита едва ли не като божество в тази пустиня. Заслушай се, и ще чуеш малкия водопад в края на градината. Аз лично съм го проектирал, а ми го изработи един занаятчия от Исфахан, чийто дядо е работил към една от джамиите. Какво предпочиташ -, сухо мартини, водка с тоник или уиски със сода?

След като се спря на мартинито, Бонд изчака Дариус да разбие хубаво съставките в сребърен шейкър. Вдигна чашата към устните си и кимна одобрително над ръба й — ледът бе охладил добре алкохола, без да го разреди.

— А сега — каза Дариус, — кажи ми с какво мога да ти помогна.

Когато Бабак донесе сребърна чинийка с черен хайвер, Бонд разказа на Дариус всичко, което бе чул за Юлиус Горнер. Още от първия миг той изпитваше доверие към този човек, а в такива случаи инстинктът му рядко го подвеждаше. Освен това знаеше, че Дариус Ализаде от двайсет години ръководи техеранското бюро на Службата и се ползва с голямо уважение от страна на М.