Себастьян Фолкс - Дяволът не обича да чака

— Та какво искахте да ми кажете?

Силвър се усмихна.

— Нищо, просто да си побъбрим. Идват разни хора, за пръв път са по тия места, може би не им е съвсем ясно в каква деликатна ситуация са попаднали. Оглеждат се, наоколо само някакви пустинни обитатели, нещо като бедуини, пърпорят насам-натам с разнебитените си коли… И изведнъж, я гледай!

Покрай тях тържествено премина червен двуетажен лондонски автобус, бълващ след себе си облак черен дим.

— Понякога ти се струва, че си някъде в Африка — продължи Силвър. — Пък и тоя кебап с ориз навсякъде… — Той се засмя. — Господи, направи така, че докато съм жив, никога повече да не видя нещо, което в момента се пече на шиш! Или пък да вземем вашите хора, англичаните.

— Британците — уточни Бонд.

— Тъй де. Разположили сте се на булевард „Елизабет“. Всичко е тип-топ. Гъсти сте с шаха. Съюзниците го изритаха през Втората световна война, понеже им се струваше прекадено благоразположен към германците. Ние нямахме нищо против приемника му, оня Мосадег с неговите пижами. Ама на вас ви причерня, когато взе, че национализира петрола и изгони вашите хора от „Бритиш Петролиъм“. Как само ви причерня, а! Дотичахте право при нас и го ударихте на молба: „Дайте да го разкараме тоя Моси, да си върнем шаха и нашите хора отново да сложат ръка на петролните кладенци!“

— И вие ни помогнахте — каза Бонд.

Силвър избърса внимателно устните си с кърпичката, после отново я разстла на скута си.

— Ами да, защото тогава нещата тръгнаха в лоша посока. Моси започна, да се слага на Съветите. Все пак те имат обща граница. А пък ние тая държава я следим най-изкъсо, наред с Афганистан. И решихме да се намесим.

Бонд кимна.

— Благодаря ви за урока по история.

Силвър изплези дългия си език и облиза дъното на фунийката.

— Това, което се опитвам да ви кажа, е, че тук всичко е в постоянно движение. Страните не са само две — ние и те. И персийците знаят това не по-зле от когото и да било. Затова ни търпят. Нещо повече: използват ни, за да ги пазим. Имат на своя територия американски оръжия и хиляди американски военнослужещи. И знаете ли още какво? Преди три години приеха закон, с който всички американски граждани, намиращи се трайно на тяхна територия, ползват имунитет срещу съдебно преследване.

— Всички?! — повтори Бонд.

— Именно. Ако шахът прегази на улицата пинчера ми с лимузината си, мога да го държа отговорен. Ако аз прегазя шаха, не могат да ме пипнат е пръст.

— И все пак, на ваше място бих ползвал таксита — каза Бонд.

Силвър избърса още веднъж устата си и понеже сладоледът във фунийката се бе свършил, сгъна кърпичката и я прибра в джоба на сакото си. Погледна към отсрещната страна на улицата, където между дебелите дънери на чинарите се виждаше колона чакащи оранжеви таксита. После се обърна към Бонд и каза с усмивка:

— Не е толкова лесно, мистър Бонд. Ние с вас трябва да работим заедно. Светът се крепи на острието на бръснач. Америка води освободителна война във Виетнам, при това я води сама, защото въпреки всичко, което направихме за вас през Втората световна война, вие досега не сте се притекли на помощ дори с един-единствен войник. Понякога онези във Вашингтон — не говоря за себе си, но онези във властта си казват, че може би вие, англичаните, не приемате заплахата от комунизма чак толкова на сериозно.

— О, бъдете сигурен, че ако не на друго, то поне на Студената война гледаме с нужната сериозност — отвърна Бонд. За това най-добре свидетелстваха белезите по собственото му тяло.

— Е, драго ми е да го чуя. Само не клатете лодката, нали така?

— Смятам да свърша онова, за което съм дошъл — каза Бонд. — Всъщност досега никога не съм имал проблеми с вашите сънародници. — Докато казваше това, той си мислеше за Феликс Лайтър, своя голям приятел от Тексас, обезобразен от акула. Когато за пръв път се бе запознал с Феликс, на Бонд му беше направило впечатление, че той поставя интересите на собствената си организация — ЦРУ — много по-високо от общите цели на съюзниците от НАТО. Бонд го разбираше добре. По подобен начин самият той поставяше на първо място лоялността си към Службата. Освен това и той като Феликс нямаше особено голямо доверие на французите, за които подозираше, че са инфилтрирани на всички равнища от комунистически симпатизанти.

— Това е добре — каза Силвър, като се надигна от пейката и помаха за такси. — Още нещо, последно — добави той. — Относно оня тип Юлиус Горнер. Той е част от много по-голяма схема, отколкото можете да си представите.