Себастьян Фолкс - Дяволът не обича да чака

Бонд вдигна рамене. Не можеше да направи нищо, за да се яви на мис Скарлет Попова в по-представителен вид, затова пристъпи към вратата и я отвори.

— Джеймс! Господи, добре ли си?

— Да, Скарлет, добре съм, благодаря. Окървавен, но не и пречупен. А също и извънредно изненадан от появата ти.

— Изненадан със сигурност — каза Скарлет, като влезе в стаята с бутилка шампанско и две чаши. — Разбирам те. Но не си ли и доволен? Не изпитваш ли поне малко радост, че ме виждаш?

— Е, може би капчица — отвърна Бонд.

— Идвам почти направо от Париж.

— Разбирам — каза Бонд.

Скарлет беше облечена със строг костюм в антрацнтеносиво и бяла блуза. Тя проследи погледа му.

— Аз… нямах време да си купя подходящи дрехи. Слава богу, че тук е поне малко по-прохладно, отколкото в Техеран. Утре ще изляза на пазар.

— Чакай да видим най-напред какво ще ми донесе Хамид. Местният стил може и да не ти допадне.

— Хамид?

— Моят шофьор. А сега и иконом. Шампанско?

— Благодаря. Какъв божествен изглед!

Бонд се обърна с лице към прозореца, за да отвори шампанското.

— Господи, гърбът ти! — извика Скарлет. — Изглежда ужасно. Трябва да намерим йод. Къде си се раздрал?

— Имам много да ти разправям — каза Бонд. — За начало това, че се запознах със сестра ти.

— Наистина ли? Къде? — Изражението й, отначало объркано, но закачливо, изведнъж стана сериозно.

— В Техеран. Обади ми се в хотела. Трябва да ти кажа, че досега не бях срещал момичета като вас двете, които да се материализират ей така, от нищото. Започвам да си мисля, че когато един ден се прибера в апартамента си в Челси, на нощното ми шкафче ще има послание от третата сестра.

Скарлет сведе поглед, отново леко засрамена.

— Значи вече знаеш, че с нея сме близначки?

— Да.

— Съжалявам, Джеймс. Може би трябваше да ти кажа още тогава. Но това няма голямо значение, нали? Имам предвид за теб. За мен това положение е дори още по-болезнено, отколкото ако бяхме нормални сестри.

— Може би.

— А как беше тя, Джеймс? Добре ли изглеждаше?

— Не знам как изглежда обикновено. Почти през цялото време си мислех, че си ти, но някак си… не съвсем. Беше ми…

— Знам, знам. Каза ли ти коя от двете ни е по-голямата?

— Да. И ми показа по какво се различавате.

— Нима?! Наистина ли ти показа? — Скарлет изглеждаше изумена. — Кое, това тук? — Тя посочи с пръст левия си хълбок.

— Да. Бяхме в един парк. Тя е доста буйно дете.

— Искаш ли и аз да ти покажа? За да се убедиш, че не съм тя?

Бонд се усмихна.

— Не е нужно. В теб има нещо, което те прави…

Скарлет. А също и синьора Лариса Роси от Рим. — Той не спомена очевидния факт, че и очите й са потъмни.

— Е, добре. А сега ще ида да купя йод, за да промия тези рани.

И тя се отправи към вратата.

— А като се върнеш — подметна Бонд след нея, — може би ще ми кажеш какво точно търси банкерка от Париж в един каспийски курорт по средата на юли.

— Става — каза Скарлет и затвори вратата след себе си.

Бонд допи шампанското си и си наля втора чаша. Нямаше спор — беше му приятно да види Скарлет, но трябваше да се държи твърдо с нея. Нямаше право да допусне точно сега да отвлича вниманието си с грижи за нейната безопасност.

След десетина минути Скарлет се върна с кафяв флакон и пакетче памук.

— Мисля, че това ще свърши работа — каза тя. — Моят фарси не е кой знае колко добър.

— За разлика от този на Попи. Тя дори знае азбуката.

— Е, поне това е имала възможност да научи, бедната. А сега стой мирно и не мърдай.

Бонд застана неподвижно до прозореца, вперил поглед в морето, докато Скарлет внимателно мажеше с йод раните по гърба му.

— Трябваше да изпищиш от болка — каза тя. — Поне така правят по уестърните.

— Не ме заболя чак толкова — отвърна Бонд.

— Може пък йодът да не е истински, може да е плацебо. Забелязах, че имаш рани и отпред на гърдите.

Скарлет го заобиколи и когато се надвеси над него, той видя отблизо чистата и пухкава коса и усети дискретния аромат на парфюма й — момина сълза. Въпреки дългия и тежък път от Техеран, сякаш току-що бе излязла от банята.

Тя се сепна, сякаш усетила погледа му върху гладката си кожа. Вдигна глава и го погледна в очите. Лицата им бяха на сантиметри едно от друго.

— Само тук — каза Бонд и посочи белега на бузата си.

— Горкичкият — измърка тя. За пръв път, откакто се бяха запознали в Рим, Бонд забеляза в присвитите й очи някакво различно, котешко изражение.

Тя леко прекара памучето по дължината на белега, после се наведе и го целуна.