Себастьян Фолкс - Дяволът не обича да чака

— Каспийско морско чудовище — повтори той. — През последна година виждали няколко пъти.

— Виждали са го?

— Да. От аероплан над море. Хора много уплашен. Това по-голямо от кораб и аероплан. И движи по-бързо от автомобил. Помислили, че нещо живо. Като онова там, при вас.

— Чудовището от Лох Нес?

— Да, да.

— Уверявам те, това тук е много по-истинско от Неси — каза Бонд. — Лично аз бих искал да знам дали пренася само товари, или има и някакви оръжия на борда.

Келнерът донесе печена патица, пълнена със семе от нар, и поувехнала зелена салата.

— Смяташ ли, че ще е по-безопасно да се върнем през нощта? — каза Скарлет. — Така ще им е по-трудно да ни видят.

— Да ни видят?! — възкликна Бонд.

— Мисля, че още един чифт очи няма да са ти излишни — отвърна тя. — Ще дойда с теб.

— И аз — обади се Хамид. — Идва с вас.

Бонд замислено надигна чашата с уиски, после се облегна назад.

— Е, какво пък. Трябва обаче да си взема пистолета. Онова американско желязо, което оставих в колата ти, Хамид, е твърде тежко и неудобно за носене. Него може да го вземе Скарлет. Умееш ли да стреляш с пистолет? — попита я той.

— Аз съм банкерка, Джеймс. Както самият ти не спираш да ми напомняш.

— Заставаш с леко разтворени крака. Хващаш пистолета с две ръце, изпънати напред, така че да образуват равностранен триъгълник с раменете. Натискаш спусъка плавно, не го дърпаш изведнъж. Не бързаш. Целиш се в тази област — той очерта с пръст гърдите и корема си. — По-надолу няма полза, по-нагоре може и да не улучиш. Ясно ли е дотук?

— Мисля, че да — отвърна Скарлет. — Във всеки случай не е по-сложно от корпоративни финанси.

— Добре. Ще трябва да намерим начин да проникнем през главната сграда. Нямам намерение да плувам повече.

Когато се качи в стаята си, Бонд отново препаса около прасеца си калъфа с бойния нож и обу обувките със скритите метални бомбета. В джобовете си постави резервни пълнители за валтера и миниатюрния фотоапарат „Минокс Б“ с телеобектив, зареден с високочувствителен филм за нощни снимки. Надяваше се лунната светлина, проникваща през отворения край на хангара, да е достатъчна за няколко използваеми кадъра. Едва ли резултатът щеше да му донесе награда за художествена фотография, но поне учените откачалки от Отдела за техническо разузнаване щяха да имат материал за работа.

Накрая връчи полиетиленовия пакет на Хамид със заръката, ако нещо се случи с него, да го предаде на Дариус Ализаде в Техеран за анализ.

Когато се качиха в колата, Бонд констатира, че в колта на стража са останали само два патрона.

— Все е по-добре от нищо — каза той и го подаде на Скарлет.

— Къде да си го… ъъъ, сложа? — запита тя.

— Жалко, че старата ми берета не е тук — каза Бонд. — Оръжейникът разправяше, че е дамски пистолет. Можеше да го скриеш и в бельото си. Има ли място в чантата ти за това нещо?

Докато Скарлет ровеше в дамската си чантичка, Хамид запали двигателя.

— Ще трябва да си извадя гримовете — каза тя.

— Родината изисква жертви — подхвърли Бонд. — Давай, Хамид!

Сивият кадилак безшумно се плъзна напред в тропическата нощ; по изрично настояване на Бонд този път Хамид караше полека, без да настъпва излишно газта. През отворените прозорци се чуваше плисъкът на вълните в морския бряг, примесен с песента на цикадите в палмите. Нощният въздух беше пропит с аромата на близките портокалови горички.

— По дяволите — каза Бонд, — сетих се нещо. Там ще има кучета.

— Кучета? — запита Хамид.

— Ами да. През нощта няма как да не ползват кучета пазачи.

Хамид поклати глава.

— Персиец не държи кучета. Това навик на европеец. Мръсно. При нас куче скита по улица, като котка.

След като жилищните квартали останаха назад, уличните лампи се срещаха все по-нарядко, докато в един момент изчезнаха съвсем; бяха навлезли в мрака на доковете. Наоколо не се виждаха фарове на коли, не се чуваше никакъв звук. Сякаш нощната тъмнина бе задушила в прегръдките си всякакви форми на живот на брега на това голямо езеро.

Тримата в колата мълчаха, защото не се сещаха какво да кажат. Бонд използваше всеки миг преди поредната акция, за да се съсредоточи и провери рефлексите, които времето и опитът бяха изградили в него.

Харесваше му тишината в тази чужда земя, но в същото време усещаше познатото свиване на стомаха, предшестващо непосредствена опасност. Пое си дълбоко въздух и за момент си припомни своя личен треньор Джулиан Бъртън в централата в Лондон. Какъв ли вид дишане би му препоръчал за ситуация като тази?