Себастьян Фолкс - Дяволът не обича да чака

— По него?

— Не. Прострелях основния захранващ кабел на осветлението. Беше само на няколко метра.

— Все пак доста добър изстрел.

— Пистолетът рита като див кон. Но аз постъпих както ми беше казал. Не дръпнах спусъка, а го натиснах плавно. Помислих си, че ще успееш да избягаш в тъмното.

— Бяха прекадено много.

— А сега какво, Джеймс?

Бонд се замисли.

— Предполагам, че Горнер не ни е докарал насред пустинята без причина. Ако искаха да ме убият, или теб, или двама ни, досега да го бяха направили.

— Следователно?

— Иска да ни използва за нещо. За постигане на някаква цел.

— Или като източник на информация.

— Може би — каза Бонд. — Докато разберем какво е намислил, предлагам да си починем малко. Между другото, Скарлет, ти така и не ми каза какво правиш в Персия.

— Звучи малко глупаво — каза тя и Бонд я усети как се размърда леко. — Обещай ми, че няма да се смееш.

— Изобщо не ми е до смях — отвърна той.

— Тук съм на почивка.

— Моля?!

— Дори ние, банкерите, понякога имаме нужда от почивка. Аз имам право на три седмици годишен отпуск и реших да ползвам десет дни. Исках да бъда наблизо, когато Попи се отскубне от лапите на Горнер. Не можех да си върша работата, като знаех, че си тук. Пък и исках да видя Персия.

Въпреки твърдението, че не му е до смях, Бонд не можа да се сдържи и се засмя, но веднага съжали, защото раните на гърба му се отъркаха о Скарлет.

— Е, видя я — каза той, като огледа каменните стени на килията. — При това доста отблизо.

В килията се процеждаше светлина от коридора. Бонд чу как резето щраква и премести тежестта си върху пясъчния под.

Влязоха двама въоръжени стражи. Единият се наведе и преряза с нож въжетата, с които бяха привързани един към друг, но не и тези на китките им. Вторият им подаде канче вода, което изпиха с вързани ръце.

— Тръгвайте — заповяда той.

Поведоха ги под дулото на пистолет по някакъв коридор, който водеше до примитивна умивалня, където им позволиха — под зорко наблюдение — да се поизмият и да ползват тоалетната.

— Може ли да получа една риза? — запита Скарлет, като погледна голата си гръд.

Стражът поклати глава и ги поведе по друг коридор, в края на който имаше врата от неръждаема стомана.

— Чака тук.

Той набра някакъв код и застана пред монтираната на видно място камера, за да бъде разпознат. Вратата се плъзна безшумно встрани. Бонд и Скарлет се озоваха в просторно помещение с климатична инсталация, боядисано в алено. Всичко — стени, под, таван — беше с цвят на цъфнал мак. Зад бюрото беше поставен старомоден въртящ се стол с тъмночервена кожена тапицерия, а на него седеше мъж с огромна лява ръка, облечена в кожена ръкавица.

— За бога, дайте й една риза — каза доктор Юлиус Горнер. В гласа му се долавяше такова отвращение, че Бонд се запита дали женската плът не го отблъсква.

Горнер стана и излезе иззад бюрото. Беше облечен в кремав ленен костюм, синя риза и червена вратовръзка. Сламено русата му коса беше сресана назад от високото чело и стигаше до яката. Той доближи лице до Бонд, който си отбеляза наум високите му славянски скули и онази нетърпяща възражение арогантност, която му бе направила впечатление още на доковете в Марсилия.

Още по-смразяващо от арогантността на Горнер беше студеното високомерие, което излъчваше с цялото си същество. Той никога не поглеждаше човека насреща в очите, сякаш съзнаваше, че да се изложи на чувствата и желанията на околните би означавало да наруши чистотата на собствената си целеустременост. Тази студенина и затвореност го правеха практически неуязвим, без ахилесовата пета на гордостта, похотта, жалостта или каквото и да било друго човешко чувство.

— Ето че отново сте мой гост, мистър Бонд — каза Горнер. — Само да не ви стане навик да се възползвате от гостоприемството ми. Това не ви е крикет.

Бонд не отговори. Вратата се отвори и някакъв мъж донесе сива военна риза за Скарлет. Бонд забеляза, че и след като се бе измила, по гърдите й има петна от кръв — дали нейна или негова, не можеше да каже. Мъжът подаде същата риза и панталони на Бонд, който бързо ги навлече.

— А сега седнете — каза Горнер и посочи два дървени стола. — Изслушай ме внимателно, Бонд, без да ме прекъсваш. Аз не съм човек, който играе спортсменски. Никакъв тенис повече. При мен няма „аз на теб, ти на мен“. Тук си, за да работиш. Ще ти покажа фабриката си и после лично ще ти дам работни указания. Искам от теб да ми помогнеш да осъществя една от най-дръзките военни операции на века. Операция, която, убеден съм, ще промени хода на историята. Следиш ли мисълта ми?