Себастьян Фолкс - Дяволът не обича да чака

Работниците бяха само на няколко метра под тях. Облечени бяха със сиви ризи като тази, която бяха донесли на Бонд. Всеки един беше изцяло погълнат в работата си, телата им бяха наведени напред с ужасяваща усърдност, която се засилваше, щом усетеха присъствието на някой от многобройните стражи с камшици и немски овчарки, изопнали до скъсване тънката верижка.

— Знаеш ли какво представлява хероинът? — запита Горнер. — Позволи ми да ти изнеса кратък урок по химия, Бонд. Започваме с онова симпатично цвете, наречено мак, или Papaver Somniferum. Красиво име за красиво растение — „макът, който донася сън“. Сокът от семенниците му дава опиум — царя на наркотиците, възпят от безброй поети, от Омир до наши дни. Предполагам, че си го срещал.

— За кратко — отвърна Бонд.

— Опиумът е скъп — продължи Горнер, — но много търсен. Най-големият картел за производство и търговия с наркотици, познат в света — преди да създам това скромно предприятие, — е принадлежал, разбира се, на вашата Британска империя. Британците са водили две опиумни войни с Китай, за да запазят монопола си върху световния трафик. И двата пъти са побеждавали. По силата на Договора от Нанкин от 1842 г. са отнели Хонконг от Китай и са отворили пет пристанища за нуждите на опиумната търговия, превръщайки милиони китайци в бръщолевещи наркомани. Не би било лишено от основание някой да се опита да им плати със същата монета, не мислиш ли? Аз лично не причинявам на британците нищо, което те не са причинявали на други.

Бонд мълчеше.

— Но всичко това отнема време — оплака се Горнер. — Господи, колко време само отнема!

Докато той говореше, Бонд гледаше редиците роби долу в цеха, с мокри от пот работни дрехи. Един от тях беше паднал на земята — в безсъзнание или може би мъртъв — и в момента стражите го отнасяха нанякъде. Работниците наоколо бяха твърде уплашени, за да вдигнат глава от машините.

— Между опиума и хероина имаме морфин — продължи Горнер. — Изолиран е за пръв път през 1805-а, годината на знаменитата Трафалгарска битка. По-късно, през 1874-та, един англичанин на име Райт произвел диацетилморфин — бял кристален прах без миризма, горчив на вкус, който се получава чрез ацетилация на морфина. Известен като хероин.

Горнер се закашля.

— Това е, което всъщност се прави тук. Ацетилация. Оттам и миризмата. Мисля, че ти е известна моята репутация, Бонд. Аз съм завършил няколко университета по цял свят. Може би тези дълги думи те объркват, но за мен те са като любовна поезия. „Любовта ми е като червена роза“, бе написал вашият известен шотландец, нали така? А моята е като червен мак. Толкова различна, толкова славна! Особено удоволствие изпитвам при спомена, че макът беше сантименталната емблема на вашата имперска саможертва срещу германците през Първата световна война. Задължил съм всички по веригата на доставки да повтарят думите на онова безсъдържателно стихотворенийце: „В полята на Фландрия макове цъфтят.“ Това им е нещо като парола, таен код. Кодът на смъртта.

Горнер отново се закашля и сякаш се събуди от моментен унес.

— Както и да е. Та онзи ваш химик Райт пропуснал — нещо твърде необичайно за англичанин — да се възползва от изобретението си за лично обогатяване. За търговското приложение на хероина пръв се сетил един германец на име Хайнрих Дрезер, директор на фармакологичната лаборатория на „Байер“. След като изпробвал препарата върху работници в собствената си фирма, той го нарекъл „хероин“, защото ги карал да се чувстват герои! Фармакологичният ефект на хероина е същият като на морфина, но е нужно четири пъти по-малко количество. Освен това е по-евтин, лесен и бърз за прилагане. Чудодейно вещество! Скоро всеки американски аптекар добавял вносен хероин към собствените си препарати. „Блаженство е в такова утро да си жив“, както пише друг ваш поет.

Бонд избягваше дори да поглежда към мъжа до себе си, с неговата жълтеникава коса и демонична целеустременост. Горнер изглеждаше странно неуязвим, затворен в някакъв свой свят, където обикновените човешки мисли, грижи и притеснения не можеха да го докоснат и да отслабят волята му.

— Тук се работи на две смени по дванайсет часа — продължи Горнер, — така че производството не прекъсва и за миг. Това е допълнителна икономия, която никой от конкуренцията не може да си позволи.

— Не ползват ли почивка? — запита Бонд.

— Ползват, по две минути за пиене на вода веднъж на три часа. Ето защо при нас има… естествено текучество. Умират на работните си места. Стражите ги изнасят. Мисля, че току-що видя един такъв случай. Кандидати за техни заместници не липсват.' Дори официални правителствени източници признават за наличие на два милиона наркомани в Иран, като от ден на ден все повече млади хора се пристрастяват към дрогата. Шагрен разполага с екип за набиране на работна ръка, който всеки ден докарва по двайсетина нови работници от Йезд и Керман. При нас е като въртяща се врата — един идва, друг си отива.