Себастьян Фолкс - Дяволът не обича да чака

— И там ли се опитваш да сложиш ръка?

— Да. Шагрен работи по въпроса. В момента отстранявам някои препятствия. За мен това е инвестиция. Не ми е приятно да го върша, защото част от парите ми отиват пряко за финансиране на американската военна машина, но начинанието си има едно предимство. Това, че ЦРУ гледа и на останалата ми дейност сравнително благосклонно. Предполагам, разбираш защо това ми е от полза.

— Русия, Америка… Играеш на сигурно, а? — каза Бонд.

— Да, това ми е целта — отвърна Горнер. — Така е по-добре за бизнеса. Един ден ще купувам на по-изгодни цени от Далечния изток. За момента основните ми доставки идват от провинция Хелманд в Афганистан. И тук стигаме до твоята роля, Бонд. Понастоящем срещаме известни проблеми по границата. Пълно е с разбойници, някои от тях с гранатомети и противовъздушни ракети, да не говорим за леко оръжие. Хората ми трябва да направят един курс близо до Забол, с товар опиум. Местността се нарича Проходът на адския огън. Знаеш ли защо?

Бонд поклати глава.

— Носи името на един участък от железопътна линия в Бирма, построен през войната от австралийци и новозеландци, военнопленници на японците. Казват, че по един човек е заплащал с живота си за всеки метър положени релси. Храбри хора са били тия австралийци, които са се били и заради вас…

— Знам, че са храбри — отвърна Бонд. — Те са сред най-добрите войници в света.

— Както и да е. Та и нашите загуби по този проход са подобни. Не чак по човек на метър, но доста. А не мога да изпратя наркомани, трябва да жертвам истински мъже. Искам да отидеш в Забол с Шагрен. Тръгвате утре сутрин.

— Защо?

— Мисля, че пътуването ще те научи на някои неща.

Горнер се изправи и панелът в стената зад него се разтвори.

— А сега — каза той, — време е за вечерната забава. Ела тук, Бонд!

Стражът подкара Бонд, опрял дулото на автоматичната си пушка в гърба му.

В края на стъкления коридор от другата страна на цеха за хероин се разтвори врата. Един от стражите избута през нея някаква жена и вратата се затвори зад гърба й. Жената беше гола, без нищо върху себе си.

— На това му викаме „Разходка по Ламбет“ — обясни Горнер. — Жизнерадостно, традиционно лондонско забавление.

Още три жени, голи като първата, бяха изблъскани на стъклената пътека.

— Трябва да направят една пълна обиколка — каза Горнер. — Мъжете обичат да застанат отдолу и да ги гледат.

— Кои са тези жени? — запита Бонд.

— Никои. Проститутки. Повечето са и наркоманки. Събираме ги по улиците наред с мъжете. Когато позагубят първоначалното си очарование, да кажем, след три-четири дни, им ги даваме да се забавляват.

— Какво?!

— Стражите ги отвеждат долу в цеха и мъжете ги изкарват навън. Безплатно забавление, повдига бойния дух.

— А какво правите е момичетата после?

Горнер го изгледа с известно учудване.

— Как какво? Погребваме ги, разбира се.

Горнер се обърна към вратата, през която влизаха жените, и изкриви лицето си в подобие на усмивка.

— О, я гледай, я гледай! Току-що излезе една, която сигурно ще ти се види позната. Мисля, че мъжете долу ще подивеят, като я видят.

През това време в една паралелна вселена — в Париж — Рьоне Матис преглеждаше разсеяно „Фигаро“, докато привършваше обяда си в някакво бистро недалеч от централата на Второ управление. Във вестника прочете, че един нов пътнически авиолайнер „Викърс VC10“, изпълняващ директен полет от Великобритания, за да бъде въведен в експлоатация от авиокомпанията на Бахрейн „Гълф Еър“, бил изчезнал от радара някъде над иранско-иракската граница. Просто се стопил в небитието.

Той вдигна рамене. Такива неща се случваха. Например „Де Хавиланд Комет“ — друг британски пътнически самолет — си беше създал мрачна слава с множество тежки катастрофи.

Матис си бе поръчал типичен делови обяд — стек със сос тартар, пържени картофи, каничка червено вино и накрая двойно еспресо. Беше спокоен ден в службата, а в такива дни на него му идваха най-добрите идеи.

Полицейското разследване на убийството на Юсуф Хашим засега вървеше без особен резултат.

В Париж имаше цели квартали, където полицията не можеше да проникне — било защото бяха твърде опасни, или просто защото обитателите на многоетажните жилищни блокове — дори онези от тях, които говореха френски — отказваха всякакво съдействие. Един такъв квартал беше Ла Курньов — част от района Сен Дьони, с неговото обвеяно с мрачна слава гето Сите де 4000. Подобно беше и гетото Сарсел — градска джунгла със свои собствени жестоки правила, нямащи нищо общо със законите на Френската република. Но тези места се смятаха от повечето граждани за част от цената, която Франция бе принудена да плати за грешките на колониалното си минало.