Себастьян Фолкс - Дяволът не обича да чака

Досега Дариус никога не бе получавал напомняне — било синьо или червено, а тази вечер особено много държеше връзката да се осъществи навреме. Той си сложи слушалките и седна срещу радиопредавателя. Опитните му пръсти изписаха позивната: „PXN вика WWW“, на установената честота от 14 мегахерца. В ефира настъпи познатата кънтяща тишина — знак, че от Лондон се готвят да потвърдят връзката.

Днес имаше много за разправяне, но най-важното беше да запази самообладание по време на сеанса. В апаратната до Риджънтс Парк имаше цяла стена стъклени скали с трептящи стрелки, които наред с всичко останало измерваха продължителността и силата на всеки импулс, скоростта на изписване на всяка поредица от цифри, като регистрираха и характерните запъвания на пишещия при някои букви — например твърде краткото и неуверено, което излизаше изпод слабия безимен пръст на лявата му ръка. Ако машината не разпознаеше „почерка“ му, щеше да се задейства алармен звънец и връзката щеше да прекъсне автоматично.

Дариус беше чувал за някакъв агент на Антилските острови, който, щом имал да докладва нещо важно, от вълнение започвал да набира текста прекалено бързо и машината го прекъсвала. Имаше и дискретни начини — чрез вариации в „почерка“ или чрез включване на предварително договорени кодови думи, — по които разкритите и заловени агенти можеха да алармират Лондон, че са изпаднали в беда. Но Дариус нямаше доверие в тези мерки. Цяла група британски агенти в Холандия, разкрити и заловени от нацистите през войната, най-добросъвестно бяха подали всички кодирани сигнали и предупреждения, в отговор на което шефовете им на Бейкър Стрийт просто им бяха наредили да се вземат в ръце и да престанат с шегичките.

Дариус изпрати шифрограма до Лондон, че до момента няма връзка с 007, като поиска указания дали сам да не потегли за Ноушахр, Добави малкото, което бе узнал до момента — включително и от Хамид — за Чудовището на Каспийско море. По обяд си бе дал труда да прескочи до елегантния Френски клуб в центъра на Техеран и бе черпил е коктейли няколко ветерани от Индокитай, които се смятаха за всезнаещи. На агнешки котлети и червено бургундско някои от тях му бяха споделили, че чудовището било засичано неколкократно в района и че на последните въздушни снимки се виждали модификации в корпуса, сякаш неотдавна е било пригодено да изстрелва ракети.

На връщане Дариус се отби и в друг клуб — едно от най-ексклузивните заведения в Техеран, където облечени по последна мода клиенти играеха боулинг върху мраморна пътека под звуците на Франк Синатра и Дейв Брубек. Там от един американец, погълнал твърде голяма доза бърбън, той научи нещо още по-интересно. Британският авиолайнер „Викърс VC10“, който трябвало да бъде доставен още преди две седмици на бахрейнската авиокомпания „Гълф Еър“, самата тя собственост на „Бритиш Еъруейс“, мистериозно изчезнал, преди да пристигне на местоназначението си. Американецът бил чул от свой приятел, чийто син работел във Военновъздушните сили на САЩ, че самолетът бил навлязъл в персийското въздушно пространство, но така и не излязъл от него. Смятало се, че или се е разбил, или е кацнал някъде насред пясъчната пустиня — Дащ-е Лут, в близост до Керман. Във всеки случай следите му се губели.

Сега пръстите на Дариус предаваха наученото с отмерена припряност. Той беше убеден, че М. ще схване значението на събитията — и произтичащите от тях опасности — точно толкова ясно, колкото ако му ги разкаже лично на ухото.

Час по-късно, когато лондонският следобед вече преваляше, дясното слепоочие на М. започна да пулсира, както правеше винаги когато биваше напрегнат. Той запали клечка кибрит и я поднесе към лулата си. На бюрото пред него лежаха шифрограмите от Париж и Вашингтон, както и последната порция новини от Дариус в Техеран. Сглобени заедно, те може би рисуваха цялостна картина, но засега М. не я виждаше. Мозъкът му долавяше отделни фрагменти — настойчиво заплашителни и вбесяващо непълни. Върху покрива на сградата, на метри над главата му, бяха монтирани три къси дебели мачти — антените на най-мощните радиопредаватели във Великобритания. Деветият етаж беше почти изцяло зает от старателно подбрана група специалисти по далекосъобщителна техника, които разговаряха помежду си на някакъв недостъпен за простосмъртните професионален жаргон, но в отговор на заядливите въпроси на М. търпеливо му бяха обяснили, че без допълнителна радиовръзка, при това инициирана от отсрещната страна, нищо повече не биха могли да му предложат.