Себастьян Фолкс - Дяволът не обича да чака

— Е, добре, Скарлет — каза той, — слушай сега какво ще направим. Днес е четвъртък. Утре имам среща с един стар приятел. Само ние двамата, да не ти хрумне да се отбиеш и ти. В зависимост от онова, което той има да ми каже, в събота сутрин ще дойда с теб до тенис клуба. Ще ти се обадя на този номер — той вдигна картичката й — утре в шест. Тогава официално ще ни запознаеш и…

— Не, няма да ви запознавам. Горнер не бива да ме вижда. Това може да постави живота на Попи в опасност. Ще ти го покажа отдалеч.

— Добре. Но трябва да останеш в клуба. Искам те там, докато аз си тръгна.

— Като гаранция, така ли?

— Наречи го банкова гаранция. Това е по твоята част, нали така? — Той я изгледа саркастично. — Е, разбрахме ли се?

— Да. Разбрахме се.

Скарлет му подаде ръка. Бонд я пое.

— Лариса ме целуна по бузата — напомни той.

— Времената се менят. — Скарлет тихо се изсмя.

И нравите с тях.

Той я проследи с поглед, докато се отдалечаваше по коридора. Полата й стоеше добре, очертаваше дългите й стройни бедра.

Този път тя не му махна от асансьора, но преди вратите да се затворят, успя да извика:

— Как си с тениса? Добре, надявам се?

Рьоне Матис, изглежда, нямаше търпение да се видят час по-скоро.

— Нали знаеш как е в петък вечер, Джеймс? — каза той. — Толкова много неща има за довършване в управлението. Ела да обядваме, аз черпя. В бистро „При Андре“ на Рю дю Шерш Миди. Не е в моя квартал. Мисля, че така е по-добре.

По стар навик Бонд пристигна пет минути по-рано и седна на една маса далеч от прозореца, от която можеше да държи под око цялото помещение. Зарадва се, когато видя Матис да влиза леко задъхан. Докато се здрависваха, той се извини с обедните задръствания и сочейки наоколо, каза:

— Най-обикновено квартално бистро, Джеймс. Нищо особено. Вземи си ястието на деня. Тук идват университетски преподаватели, издатели, такива хора. Никой от онези, които не искаш да срещаш, уверявам те.

Матис говореше английски свободно, с лек акцент. Преди Бояд да възрази, той поръча два рикара.

— Какво знаеш за Юлиус Горнер? — запита Бонд.

— Не много — отвърна Матис. — А ти?

Бонд заразправя, докато Матис го слушаше съсредоточено и кимаше. Бонд знаеше, че приятелят му обича да се преструва на по-непосветен, отколкото беше в действителност. Правеше го някак по навик, от което не следваше, че не може да му се разчита.

— Имам чувството, че някой се опитва да се добере до този човек — каза Матис, когато Бонд свърши. — Хора на неговото равнище рядко оставят следи от онова, с което се занимават. Трябва да се приближиш плътно до тях, за да разбереш какво е то.

— Имам подготвена пътека — каза Бонд, — но е доста хлъзгава.

— Драги ми Джеймс — засмя се Матис, — каква друга би могла да бъде една пътека в нашия бранш?!

Келнерът им донесе желиран пастет с корнишони и кошничка хляб.

— Трябва да си нарушиш навиците и да пийнеш малко вино — каза Матис. — Никой не яде желиран пастет без вино.

Той поръча бутилка „Шато Батайе“ от 1958 година и след като отля половин пръст в чашата си, напълни догоре чашата на Бонд.

— Пета реколта — каза Матис. — Отглежда се буквално на метри от Латур, но е в съвсем друга ценова категория. Опитай го!

Бонд предпазливо вдигна чашата до устните си. Виното беше с богат, но трудно определим аромат.

— Сандалово дърво? — подсказа Матис. — Тютюн? Къпини? Лек дъх на дим от камина?

Вдигнал предупредително пръст, Бонд остави виното да се разлее към основата на езика му.

— Не е лошо — каза той.

— Не е лошо?! „Батайе“ е истинско чудо! Една от най-ревниво пазените тайни на Бордо.

Когато келнерът дойде да прибере остатъците от заека с горчица и да поднесе плато сирена, двамата вече бяха преполовили втората бутилка и Бонд беше склонен да приеме тази оценка.

— Чувал ли си за жена на име Скарлет Попова? — запита внезапно той.

— По името ми прилича на рускиня — отвърна Матис.

— Мисля, че баща й е руснак, или е бил — каза Бонд. — Ще ми направиш ли една услуга? Виж дали някой от колегите ти не си я е отбелязал като таен агент на МИ6. Или нещо по-лошо.

— КГБ? СМЕРШ?

— Съмнявам се да е чак това — каза Бонд. — Но при тази руска връзка трябва да сме двойно по-внимателни.

— Спешно ли е?

— Трябва да знам до пет и половина. — Бонд плъзна картичката на Скарлет през масата; запомнил бе наизуст телефонните й номера. — Вземи това.

— Господи, Джеймс, никак не си се променил! Ще видя какво мога да направя. Обади се на секретарката ми. Ще й оставя съобщение за теб. С най-прост код: зелено, жълто, червено. Още вино?