Себастьян Фолкс - Дяволът не обича да чака

Минута по-късно Бонд чу стъпки, които се приближаваха към него. Беше мъжът с фуражката.

— Извинете — каза на английски той. — Мистър Бонд? Казвам се Шагрен.

Бонд се обърна и го погледна. Имаше жълтеникава кожа, леко дръпнати очи с характерните азиатски клепачи и плоски, безизразни черти на лицето. В този човек има нещо полумъртво, във всеки случай не съвсем живо, каза си Бонд. Беше виждал подобни застинали лица и преди — главно на хора, претърпели мозъчен удар. Тази безжизненост беше в рязък контраст с физическата подвижност на мъжа.

— Мисля, че трябва да играете с доктор Горнер. — Акцентът на мосю Шагрен беше на човек от Далечния изток, от Китай или може би Тайланд.

— Ако си търси партньор — отвърна небрежно Бонд.

— О, да, търси. Сега ще запозная вас.

Шагрен го поведе покрай витата стълба, която водеше към обширния салон за зрители и към различните барове и ресторанти.

Горнер стоеше изправен до големите витринни прозорци и наблюдаваше съсредоточено по-близките кортове.

Той се обърна и погледна Бонд в очите.

— Огромно удоволствие е за мен да се запознаем, мистър Бонд. А сега, какво ще кажете за една игра?

Съблекалните бяха на подземния етаж на комплекса; към тях имаше голяма парна баня и четири сауни, заредени с такива количества одеколон и афтършейв, които биха стигнали на някой луксозен мъжки козметичен салон в Лондон за цяла година. Бонд, който беше свикнал с клуба на Барбадос (една-единствена душкабина и мокър бюфет с ледена бира) или с неугледните съблекални на Куинс Клъб в Лондон, си отбеляза наум, че никакви екзотични аромати не бяха в състояние напълно да прикрият киселата миризма на мъжки чорапи, с която бе пропит клубът.

Горнер се преоблече в една от затворените частни кабини и след минута се появи по бели шорти „Лакост“, подчертаващи мускулестите му крака със загар, но нагоре бе останал по фланелената риза с дълги ръкави и с бялата ръкавица на несъразмерно голямата си ръка. На дясното си рамо бе провесил спортен сак с шест нови ракети „Уилсън“.

Без да каже и дума, сякаш очакваше Бонд бездруго да го последва, Горнер се отправи нагоре по стълбището към кортовете. Десетина от тях бяха с безупречно поддържана тревна повърхност и още толкова — с гладка настилка от фино смляна червена сгурия. Клубът се гордееше с кортовете си, за които се говореше, че придават отличен отскок на топката, без да преуморяват ставите и глезените. До всеки корт, монтиран върху висок пилон, имаше стол за съдията, четири обикновени дървени стола за играчите, значителен запас от снежнобели хавлиени кърпи, както и хладилник, в който освен напитки се съхраняваха неотваряни кутии с бели топки „Слезинджър“. Между кортовете чевръсто се движеха стюарди с характерните за клуба раирани униформи в зелено и шоколадово, които се грижеха нищо да не липсва на членовете и гостите.

— Корт номер четири е свободен, доктор Горнер — съобщи на английски един от тях, който изтича да ги посрещне. — Също и номер шестнайсет, ако днес предпочитате тревен.

— Не, искам номер две.

— Обичайният ви корт ли? — запита притеснено човекът. — Боя се, че в момента е зает, мосю.

Горнер погледна стюарда, както ветеринар би погледнал някой грохнал стар кон, на който трябва да постави смъртоносна инжекция. После повтори бавно и отчетливо:

— Искам корт номер две.

Плътният му бас-баритон произнасяше думите с безупречен английски акцент, в който се долавяше едва забележимо потъмняване на гласните, характерно за балтийските народи.

— Ъъъ… да-да. Ама разбира се! Веднага ще помоля господата от номер две да се преместят на номер четири.

— Сам ще се убедите, че номер две има по-добра настилка — каза Горнер на Бонд. — Освен това слънцето не блести толкова в очите.

— Както желаете — отвърна Бонд. Беше прекрасна утрин и слънцето вече се беше издигнало високо в небето.

Горнер бръкна в хладилника, извади кутия топки, хвърли три на Бонд и задържа другите три за себе си. Без да се допита до партньора, той решително се отправи към отсрещната страна на корта, макар тя да не предлагаше някакви видими предимства. В течение на няколко минути двамата си разменяха пасове за загрявка; Бонд се опита да влезе в спокоен и равномерен ритъм, с изнесен напред форхенд в края на дълъг и плавен замах и е правилен завършек на бекхенда. В същото време той внимателно наблюдаваше Горнер, за да открие някакви очевидни слабости на играта му. Повечето играчи съзнателно крият силата и ловкостта на бекхенда си по време на загрявката, но Бонд нарочно му подаде няколко топки плътно вляво, за да не му даде тази възможност. Горнер отби всичките е лекота, като ги върна почти до крайната линия. Форхендът му обаче изобщо не приличаше на удар от тениса. Горнер замахваше от горе на долу, а силният му удар запращаше топката като снаряд ниско над мрежата. Този човек или не може истински да използва форхенд с лек фалц нагоре, или го пази за резерва, помисли си Бонд, но си каза, че не бива да допуска странният удар на съперника му да го обърква и да разстройва начина му на игра.