Себастьян Фолкс - Дяволът не обича да чака

След обяда Бонд отиде до един магазин за спортни принадлежности на булевард „Сен Жермен“ и си купи екип за тенис и ракета „Дънлоп“, с хлабава корда от кетгут, после взе такси до хотела. Този път влезе в стаята си още по-предпазливо, стиснал пистолета в джоба на сакото. Провери талка на куфара и косъма на вратата на банята, който бе върнал на мястото му, след като камериерката бе почистила стаята. Прочете статията в „Нюзуик“ за трафика на дрога, която Лелия Понсънби бе включила в секретните му инструкции. В пет и половина излезе на улицата и намери телефонна кабина на Рю Дону. По телефона откри Лелия над следобедната й чаша чай в офиса и й каза да прати на летището техниците от гаража, за да сменят прозорците на колата му.

— Надявам се, че не защото пак си карал безразсъдно, нали, Джеймс?

— Не се притеснявай за мен, Лел, пий си чая.

— Молила съм те и преди да не ме наричаш така…

Твърде късно — Бонд вече набираше номера на Второ управление.

— Le bureau de Monsieur Mathis, s’il vous plaît.

— Un moment, Monsieur.

По линията се заредиха съскания и припуквания, докато накрая Бонд чу познатия троснат женски глас, който помнеше от предния ден.

— Oui.

Ама че кисела кучка, помисли си Бонд. Това, от което има нужда, е едно яко…

— Ало! Какво желаете? — сопна се гласът в слушалката.

— Има ли съобщение за мосю Бонд? Джеймс Бонд?

— Изчакайте така. Да. Една дума.

— Е, и?

— Какво, мосю?

— Думата. Коя е тя?

— „Зелено“.

— Merci, Madame — каза Бонд. — И предайте моите най-искрени съчувствия на оня мухльо, съпруга ви — добави той, след като затвори.

Нещо в името на улицата, на която се намираше, му се стори познато. Рю Дону. Да, наистина! Харис Бар. „Питайте за Рю Донууу 5!“ — гласеше рекламата в „Хералд Трибюн“. Бонд погледна часовника си. Имаше тъкмо време за един бърбън и една минерална вода в уютната, подобна на лондонски клуб атмосфера на Харис Бар, преди да позвъни на Скарлет. Седнал на коженото кресло, запалил последната цигара от втория си пакет за деня, Бонд призна пред себе си, че започва да се забавлява. Тази мисия, това момиче, това вино, а сега и сигналът „Всичко е спокойно“…

Той хвърли една банкнота върху абсурдната сметка и се запъти към телефонната кабина зад бара, откъдето мигновено го свързаха с офиса на Скарлет.

— Скарлет? Джеймс Бонд на телефона. Остава ли уговорката за утре?

— При мен да. А при теб?

— Към колко трябва да сме там?

— Около десет. Да мина ли да те взема от хотела към девет? Така ще имаш няколко минути за загрявка.

— Става — отвърна колебливо той.

Тя забеляза несигурността му и веднага попита:

— Има ли още нещо?

Бонд всъщност се бе зачудил дали да я покани на вечеря.

— Не — отвърна той. — Само не забравяй, че си в изпитателен срок.

— Разбирам. Е, до утре — каза тя и затвори.

Тази нощ Бонд спа като дете в непристъпната тишина на хотелската си стая. Омлетът за вечеря от румсървиса, трите двойни бърбъна и горещата вана направиха сънотворното напълно излишно.

На сутринта той изпълни усилена програма от гимнастически упражнения: шейсет коремни преси плюс пълен набор двигателни усилия за стягане на различни групи мускули, които Уейланд му бе показал на Барбадос. Докато се охлаждаше, увит в халата си, камериерката му качи закуската и той я изяде на масата до прозореца. Кафето беше добро, но Бонд изпитваше хронична неприязън към кроасаните. Добре, че поне мармаладът бе почти като истински.

След душа той облече памучна риза с къс ръкав, тъмносив панталон и блейзър. Не беше напълно сигурен какво е прието да се носи в тенис клуба на Булонския лес, но личният му опит сочеше, че подобни заведения във Франция се стремят да наподобят — не, да надминат! — по показен консерватизъм онези отвъд Ламанша. Той постави екипа си за тенис в малка торба и слезе долу да чака пред хотела.

В девет без една минута до бордюра закова бял „Сънбийм Алпин“. Гюрукът беше смъкнат назад, а зад волана, с тъмни очила и подчертано къса ленена рокля, седеше Скарлет Попова.

— Скачай, Джеймс! Можеш да си дръпнеш седалката назад, ако искаш.

Още преди да се бе наместил удобно, тя пусна съединителя и малката количка потегли към Плас дьо ла Конкорд.

Бонд се усмихна.

— Бърза работа ли имаме?

— Струва ми се, че да — отвърна Скарлет. — Ако успеем да ти уредим среща с доктор Горнер, трябва да си в отлична форма. Предлагам ти най-напред да позагрееш. Той играе доста състезателно.

Скарлет излезе на „Шан-з-Елизе“ и настъпи докрай педала на газта.