Себастьян Фолкс - Дяволът не обича да чака

Обичайната практика на тайните служби беше да зачислява агентите си към персонала на посолствата като визови служители, аташета или нещо подобно. Бонд не си падаше по дипломатите — мъже с меки потни длани, изпратени от правителствата си в чужбина да се надлъгват с местните власти, но още повече презираше агентите под прикритие към посолствата. Малцина от тях биха издържали и трийсет секунди при сбиване. Ала за прикритие на такива хора се използваха не само посолства. Измисляха им и други длъжности, а професията финансист, която изискваше добра осведоменост и чести пътувания зад граница, с нищо не беше по-лоша от останалите. Бонд никога преди не се бе срещал с жена агент на британските служби, но нищо чудно в централата да си бяха казали, че е редно да вървят в крак с времето.

— Предполагам, че не ми вярвате — каза Скарлет. — И сигурно имате право. Но ще спечеля доверието ви. Обещавам да ви докажа, че съм тази, която твърдя.

Бонд не отговори. Изпи бърбъна и си наля още една чаша.

— Работата е там — продължи Скарлет след известно колебание, — че според мен мога да ви помогна да откриете Юлиус Горнер. Мога да ви кажа например къде ще бъде в събота сутрин. В тенис клуба в Булонския лес.

— Мисля, че трите ви минути изтекоха — каза Бонд.

Скарлет кръстоса крака по същия начин като в бара в Рим. Присъствието на това момиче го озадачаваше по много и различни причини. Изглеждаше някак подмладена. Ако на Лариса Роси бе дал около трийсет и две години, Скарлет Попова нямаше повече от двайсет и осем.

Скарлет го наблюдаваше внимателно, сякаш преценяваше следващия си ход.

— Е, добре — каза накрая тя. — Няма да се преструвам повече. Знам, че сте дошли, за да разследвате Горнер.

— А откъде го знаете?

— От сестра ми. Обади ми се по телефона. Искаше да ви предупредя да стоите далеч от него.

Бонд запали цигара.

— А сестра ви може да го е чула само от…

Скарлет кимна.

— От първоизточника.

Бонд пое дълбоко дим. Това обясняваше мотоциклетите. Самият факт, че Горнер бе доловил, че някой се интересува от него, не беше толкова изненадващ — не и за човек с неговия размах, както му го беше описал М. Такива като него разчитаха на отлично разузнаване. Инцидентът беше дразнещ за Бонд, но не и фатален за мисията му.

— Значи вашата сестра е знаела, че ще дойда в Париж?

— Да. Обади ми се тази сутрин.

— И е знаела дори и хотела?

— Не. Аз позвъних на летището и ви проследих дотук с такси. Съжалявам. Що се отнася до проникването в стаята ви… в парижките хотели са свикнали да виждат жени без придружител, които се качват с асансьора до стаите. Стига да изглеждат достатъчно представителни. Попитах за номера на стаята ви, дадох на пиколото на етажа малко пари и той ми отвори. Казах, че съм си забравила ключа. Беше абсурдно лесно.

— Значи в такъв хотел ме е настанила мис Мънипени?! Като се върна в Лондон, ще си поговорим с нея.

Скарлет се изчерви.

— Съжалявам, че се получи — толкова неловко. Но трябваше на всяка цена да ви видя отново и не можех да поема риска да ми обърнете гръб. Знаех, че ако просто ви се обадя по телефона, ще ми откажете среща. Разбира се, аз си бях намислила още в Рим да ви пресрещна на сутринта и да ви призная всичко. Но онова, което ме разколеба, беше вашата… студенина. Освен това от рецепцията ми казаха, че сте отпътували още призори.

— И ето че сега ви се удава нова възможност. След като официално съм нает да проследя един човек, с когото искате да се срещна за вашите лични цели.

Скарлет се усмихна.

— Вярвате ли в съдбата?

Бонд не отговори. Той свали черните си обувки и се изтегна на леглото. Постави пистолета си до телефона и дълго време остана замислен. Беше му забавно. Самотна домакиня, делови банкер, жрица на нощта… Скарлет го интригуваше, в това нямаше съмнение. Самообладанието, с което седеше срещу него; самоиронията, разтегнала устните й в крива усмивка — всичко това беше наистина забележително. Пък и „съпругът“ — синьор Роси, застраховател… Колко неправдоподобен изглеждаше той сега! Трябваше да признае, че в Рим бе изиграла блестящо ролята си на отегчена изоставена съпруга. Може би не бе посмяла да заговори за сестра си в ресторанта и го бе чакала да я покани в стаята си. Или може би мотивите й бяха други, по-лични?

Всичко това вече нямаше значение. В моменти като този той разчиташе на опита и инстинктите си. Колкото и сложна да беше историята й, младата жена излъчваше добри сигнали. Онова, което предлагаше, бе може би опасно, но вълнуващо.