Себастьян Фолкс - Дяволът не обича да чака

— Косата… По-дълга е.

— Да. В Рим бях с перука. Сега изглеждам така, както съм в действителност.

— А съпругът…

— Не съм омъжена, мистър Бонд, и ако изобщо някога се реша на тази стъпка, то няма да е за застраховател. А сега искам да ви призная нещо, от което доста ме е срам. Аз всъщност не се казвам Лариса.

— Колко разочароващо! Имах планове за Лариса.

— Може би този път ще изчакате да ви дам визитната си картичка.

Бонд кимна. Той не отделяше очи от младата жена, която стана от креслото и се приближи към него. Погледът му обходи стаята — искаше да се убеди, че няма никой зад завесите. Пое подадената му картичка, после блъсна с крак вратата на банята и погледна вътре с насочен пистолет.

Тя го наблюдаваше мълчаливо, сякаш действията му бяха нормална реакция на нейното поведение.

Едва след като се убеди, че всичко е наред, Бонд погледна картичката й.

— Мис Скарлет Попова, мениджър инвестиции. Дайъмънд енд Стандард Банк. Рю Фобур Сент Оноре четиринайсет.

— Може би ще ме оставите да обясня?

— Мисля, че би било редно.

След като овладя първоначалния си гняв, Бонд почувства неустоимо любопитство, примесено е възхищение. Тази млада жена имаше железни нерви.

— Но преди това — каза той — смятам да поръчам да ни донесат по едно питие. Какво да бъде?

— Нищо, благодаря. Освен… чаша вода, ако обичате.

Бонд поръча бутилка „Вител“ и два големи бърбъна. Ако тя наистина се откажеше от своя, той щеше да го изпие.

— Е, добре — каза той, след като затвори телефона. — Имате три минути.

Мис Скарлет Попова, бивша синьора Лариса Роси, въздъхна тежко, запали цигара „Честърфийлд“ и седна на неудобното кресло. Поне в избора си на цигари не лъже, помисли си Бонд.

— Знам отскоро кой сте — каза Скарлет.

— Откога се занимавате с финанси? — запита Бонд.

— От шест години. Може да проверите в банката. Централата ни е на Чийпсайд Стрийт в Ситито.

Бонд кимна. Той инстинктивно усещаше, че една значителна част от историята на „Лариса“ — за нейния баща руснак и за образованието й — е истина. Но начинът, по който го бе подвела за „съпруга“ си, беше унизителен. Освен това Бонд долавяше онова смътно напрежение, което изпитваше винаги в присъствието на колега агент.

— Май не ми вярвате — каза Скарлет. — Проверявайте ме колкото си искате.

— Тогава какво правехте в Рим?

— Моля ви, мистър Бонд! С вашите въпроси съкращавате трите ми минути.

— Продължавайте.

— Бях в Рим, за да ви открия. Имам нужда от вашата помощ. За да спася сестра си, която е принудена против волята си да работи за един много неприятен човек. На практика, тя е негова пленница.

— Аз не съм ви частен детектив — сопна се Бонд. — Не ми е работа да спасявам изпаднали в беда дами. Препоръчвам ви да се обърнете към агенция „Пинкъртън“ или към френския им еквивалент. Сигурно се казват „Cherchez la Femme".

Скарлет се усмихна притеснено.

— Всъщност — каза тя — точно това направих.

На вратата се почука. Беше келнерът с бърбъна.

Наля двете чаши и понечи да се оттегли.

— Оставете бутилката — каза Бонд, като постави сгъната банкнота върху подноса.

— Merci, Monsieur.

— И какво направихте? — запита той, след като келнерът си тръгна.

— Обадих се на „Пинкъртън“ — отвърна Скарлет. — Там попаднах на някакъв човек на име Феликс Лайтър.

Бонд кимна уморено. Можеше и сам да се досети.

— Мистър Лайтър ми каза, че не можел лично да поеме случая, защото напускал Съединените щати само при изключителни обстоятелства. Добави обаче, че познавал човек, който ще се справи, и спомена вашето име. Каза, че наполовина сте се оттеглили от професията, че сте в безсрочен платен творчески отпуск или нещо подобно. Даде ми да разбера, че доколкото ви познава, сигурно вече ви сърбят ръцете за действие. Каза ми: „Тази работа е само за Джеймс. Чуе ли за юница, ще скочи през оградата.“ — Скарлет повдигна рамене. — Каквото и да означава това. Лайтър ми каза, че не знае къде точно сте в момента, но при последния ви разговор чул, че ще имате път към Рим. Даде ми и името на хотела, който ви бил препоръчал. Обадих се на няколко телефона и…

— Оправно момиче.

— Благодаря. Вие доста се забавихте, между другото. Пръснах цяло състояние да звъня на хотела всеки ден от Париж.

— Надявам се, не от службата.

— Не, разбира се! От моя апартамент на Рю Сен Пер. Трябва да ви уверя, мистър Бонд, че проблемът няма нищо общо с работата ми. Той е изцяло личен.

— Ама разбира се — каза Бонд.