Себастьян Фолкс - Дяволът не обича да чака

Първият мотоциклетист се бе изравнил с него. Междувременно Бонд забеляза, че наближаваха края на улицата, където тя пресичаше друго шосе под прав ъгъл. Прецени, че се движат с около осемдесет, а за да изпълни замислената маневра, трябваше да намали скоростта. Видя, че ездачът на мотоциклета е вдигнал лявата си ръка, за да стреля — това го правеше уязвим, защото държеше само едната дръжка на кормилото и не можеше да превключва скоростите.

Бонд стовари крака си върху спирачния педал, завъртя волана надясно, после с всички сили дръпна ръчната спирачка. С мъчителен писък на спирачки и сред мирис на изгоряло тежката кола се затресе, после завъртя встрани грамадната си задница, която попадна право в предното колело на мотора. Бонд усети силата на удара; голямото беемве се смачка като топка хартия и изхвърли ездача си през глава към кръстовището. Той падна по гръб и пистолетът му произведе единичен, безсилен изстрел.

Бонд погледна часовника си, за да се убеди, че има още време до полета, после включи на първа и спокойно подкара на север, през уличките на квартала Кю, където хората се прибираха по домовете си от работа. Когато се качи отново на магистралното шосе за „Хийтроу“, в съзнанието му изплува една фраза на Рьоне Матис. Ģa recommence , помисли си той. Започваме отначало.

Хотелът, който му бе запазила мис Мънипени, беше типична находка за нея: на Десния бряг, дискретен, леко безличен. Бонд направи бърз оглед на спалнята, банята и малката дневна, търсейки подслушвателни устройства. Службата сменяше хотелите си толкова често, че бе почти невъзможно някой да знае предварително за неговото пристигане, но двата мотоциклета показваха, че вероятно вече има опашка. Лично той беше склонен да отдаде инцидента на неуредени сметки от предишна операция. Доктор Юлиус Горнер може би беше опасен човек, но едва ли бе ясновидец. А Бог му беше свидетел, че през годините бе насъбрал голям брой врагове, които биха се радвали да го видят мъртъв. Дори след най-успешно приключените операции винаги оставаше по някой, който да ти има зъб.

Доколкото можеше да прецени, стаята беше чиста. Той дръпна щорите, отскубна един косъм от главата си и го затисна в процепа между вратата на банята и касата. След това отвори тайника на дъното на куфара си, извади малко патрони, презареди валтера и го върна в кобура под митницата, като внимателно провери да не издува сакото. Затвори куфара и напръска с фин талк секретната ключалка. После излезе от хотела и тръгна по Рю Сен Рош, за да проведе едно сражение с френската телефонна система.

Докато превърташе между пръстите си назъбения ръб на монетата, изведнъж се сети, че не е хапнал нищо от закуската в Рим. Само че едночасовата разлика във времето работеше против него, в Париж вече наближаваше девет и Матис, както се оказа, не беше налице. Сигурно е излязъл на вечеря с онази своя жалка любовница, помисли си Бонд, принуден да остави съобщение на намусената телефонистка на Второ управление.

На Бонд му беше омръзнало да се храни сам по ресторанти през последните месеци, а на всичко отгоре заваля дъжд. Той реши да се върне в стаята си, да си поръча омлет от румсървиса и да си легне рано.

Портиерът му подаде ключа, закачен на тежка месингова топка с ален пискюл. Бонд пресече мраморното фоайе, натисна бутона за асансьора, но размисли и изкачи тичешком трите етажа до стаята си. Потънал в мисли, той прекрачи в уютния, типичен за Десния бряг хотелски здрач на № 325, щракна ключа на осветлението и хвърли на леглото тежкия ключ, който отскочи игриво нагоре. Отиде до нощното шкафче, вдигна слушалката и набра нула. След което се обърна назад и пред очите му се разкри най-невероятната гледка.

На неудобното позлатено кресло под фалшивото стенно огледало в стил „Луи XV“, благовъзпитано кръстосала глезените на дългите си крака, сплела пръсти в скута си, седеше една от най-сериозните и хладнокръвни млади жени, които бе виждал. Имаше дълга до раменете тъмна коса, прихваната на опашка с алена панделка. Беше облечена в костюм и с бяла блузка и обута с черни чорапи и ниски черни обувки. Устните й бяха начервени и в момента се усмихваха извинително.

— Съжалявам, че ви стреснах, мистър Бонд — каза тя. — Трябваше непременно да ви видя. Не исках да ви дам възможност отново да ме отблъснете. — Тя се наведе напред и лампата освети лицето й.

— Лариса — каза Бонд. Пистолетът му беше в ръката.

— Приемете моите най-искрени извинения. Обикновено не постъпвам така, но исках отчаяно да ви видя.