Себастьян Фолкс - Дяволът не обича да чака

„Чудното местенце“, към което неумолимо го отвеждаха мислите му, не беше някаква идилична горска полянка, а кожата на шията и врата на Лариса, която бе забелязал в бара на хотела. Може би все пак имаше още хляб в стария воин. В края на „сеанса“ Бонд обеща на Джулиан да прави всеки ден упражненията по дълбоко дишане. После, вместо да чака асансьора, слезе тичешком по стълбите до рецепцията. Беше се позабавил в постигането на пълна оперативна годност, но мислеше да се възползва и от малкото, което му оставаше.

При мисълта за д-р Юлиус Горнер усети внезапен прилив на енергия. Рядко бе изпитвал такава антипатия от пръв поглед. Пък и имаше нещо особено противно в това да се опитваш да подкопаеш една държава, възползвайки се от наивността на нейната младеж, вместо да я нападнеш открито, с оръжия и войска.

Освен това се улови, че все още държи да впечатли М. След всичко онова, което бе направил, помисли си Бонд, докато завиваше с „локомотива“ от Бейзуотър Роуд по напречното шосе през Хайд Парк, със сигурност нямаше нужда да се доказва повече. Може би споменаването на другите 00-агенти го бе накарало да се почувства неловко. Разбира се, винаги щеше да има и други с изрично разрешение да убиват; всъщност средната продължителност на живота на агенти с неговия ранг, докато претърпят някой фатален инцидент, налагаше непрекъснатото набиране и обучаване на нови кадри, но Бонд винаги се бе смятал за уникален — предпочитания агент на Службата. Може би М. съзнателно му бе отказал пълното си доверие по този случай, за да му помогне да се концентрира изцяло върху изпълнението на непосредствената задача. Колкото повече Бонд си мислеше по въпроса, толкова повече се убеждаваше, че точно това бе искала да постигне старата лисица.

Когато се върна в апартамента си, той завари дрехите, с които се би върнал от Италия, изпрани и изгладени от вярната Мей. Беше време за следобеден чай, но тя беше достатъчно съобразителна, за да го занимава с някакво бабешко питие. Вместо това, когато почука на вратата на спалнята му, държеше сребърен поднос, върху който имаше сифон за сода, кофичка с лед, тежка кристална чаша и пълна бутилка „Джони Уокър“, черен етикет.

— Да ви е наздраве, мистър Бонд — каза тя, като постави товара си върху скрина. — Хайде сега да ви стегна багажа.

Бонд бе прекъснал „творческия“ си отпуск, може би още не се беше възстановил напълно, но щом в очите на М. беше годен да се върне на служба, значи… Той си наля предпазливо два пръста уиски, добави същото количество сода и една бучка лед.

— За твое здраве, Мей — каза той, вдигна чашата до устата си и я пресуши наведнъж.

На излизане от Хамърсмит, когато пое на запад към летището, Бонд забеляза мотоциклета в страничното си огледало и инстинктивно натисна спирачките. Тези пътни полицаи бяха плъзнали навсякъде, а неговият надменен буржоазен автомобил ги привличаше като магнит. Само дето, щом намали скоростта, мотоциклетистът направи същото. Без да подава мигач, Бонд сви вляво на кръговото кръстовище и потегли към Туикнъм, встрани от върволиците коли, които се източваха от столицата в пиковия вечерен час. Смени рязко скоростта и натисна докрай газта, за да изпревари червената светлина на светофара, след което отново погледна в огледалото си. Мотоциклетът беше зад него.

Бонд усети някаква странна смесица от раздразнение и радостна тръпка. Беше му забавно да го следват толкова дилетантски, когато беше тръгнал да се справи с такъв огромен и важен проблем като заплахата на д-р Юлиус Горнер. Малко преди Чизик Бридж, отново без да дава мигач, той рязко завъртя волана надясно.

Този път тежката кола не занесе встрани, гумите бяха като залепени за асфалта. Бонд погледна отново в огледалото и за пръв път усети леко притеснение. Зад себе си вече имаше два мотоциклета — големи беемвета, — а ако се стигнеше дотам, нито една кола не можеше да надбяга мотоциклет. Ездачите наведоха глави и завъртяха едновременно десните си китки. Ревът на баварските боксерни двигатели изпълни тихата уличка.

След няколко секунди мотоциклетите се изравниха с бентлито и застанаха от двете му страни. Беше време Бонд да ги приеме на сериозно. Поиска му се да е със стария „Астън Мартин“ с тайника под седалката, в който държеше 45-калибров „Колт“. Не беше сигурен дали сегашният му пистолет — „Валтер ППК“ — ще свърши работа от такова разстояние, но нямаше избор. Още преди да бе посегнал към кобура, стъклото откъм пътника се пръсна с трясък от първия куршум. Бонд даде един изстрел през отворилата се дупка, после натисна рязко спирачките. Бързината на спиране беше едно от нещата, по които автомобилът превъзхождаше мотоциклета; Бонд успя да зърне за миг втория мотоциклет, който го задмина с няколко метра. Той се наведе над седалката на пътника и отново стреля през разбитото стъкло с необходимото отклонение и видя как ездачът се люшна напред, ударен в рамото. Германската машина се изплъзна изпод него с гневен рев, пръскайки искри по асфалта.