Себастьян Фолкс - Дяволът не обича да чака

— Джеймс! — извика тя, без да си даде труд да прикрие възторга в гласа си. — Колко се радвам да те видя. Как мина почивката?

— Беше творчески отпуск, Мънипени. Има разлика. Както и да е, мина добре. Макар да продължи твърде дълго за моя вкус. А как е моят любим доблестен страж?

— По-добре от всякога, Джеймс, благодаря ти.

Което си беше самата истина. Мис Мънипени беше със строг черно-бял пепитен костюм, бяла блузка и синя камея, но кожата й беше поруменяла от момичешко вълнение.

Бонд посочи с глава вратата.

— А старецът как е?

Мис Мънипени засмука въздух през зъбите си.

— Малко е смахнат, Джеймс, ако трябва да бъда откровена… — Тя го подкани със свит показалец да се приближи. Бонд усети допира на устните й, когато прошепна в ухото му: — Захванал се е с йога.

— Йога?! — извика шокиран Бонд. — Какво, по дя…

Мънипени се засмя и предупредително вдигна пръст до устните си.

— Нима всички са се побъркали, докато ме нямаше?

— Успокой се, Джеймс, и ми кажи какво има в тая симпатична червена торбичка, която носиш.

— Шоколадови бонбони — отвърна Бонд. — М. ме помоли да му донеса малко от Рим. — Той й показа кутията „Бачи“ с нейната характерна обвивка в синьо и сребристо.

— Знаеш ли какво означава „бачи“ на италиански, Джеймс? Целувки!

— Сигурно са за съпругата му.

— Ах ти, Джеймс, колко си га…

— Шшшт!

Протестите й бяха прекъснати от тихото открехване на масивната орехова врата. През процепа Бонд видя самия М., застанал на прага и наклонил глава встрани.

— Влизай, 007 — каза М. — Радвам се да те видя отново.

— Благодаря, сър. — Бонд го последва в кабинета му, като се поспря само колкото да изпрати на мис Мънипени една последна въздушна целувка, която я хвърли в огън.

Бонд седна на стола срещу бюрото на М. След дълга поредица изхабени клечки кибрит М. най-после успя да разпали лулата си и изръмжа одобрително. Размяната на любезности приключи; старият воин се загледа през прозореца, сякаш очакваше иззад дърветата на Риджънтс Парк да се зададе вражеска армада. Накрая се обърна и погледна Бонд право в очите.

— Имам нужда от помощта ти по един въпрос, Бонд. Засега подробностите са още мъгляви, но усещам, че се готви нещо голямо. Много голямо! Чувал ли си за доктор Юлиус Горнер?

— Нямате предвид някой нов медицински случай, нали, сър? — запита Бонд. — Мисля, че ви убедих по въпроса за…

— Не, не. Титлата е академична. Докторат от Сорбоната, доколкото знам. Макар че въпросният господин е следвал в Оксфорд и Вилнюския университет. Това последното е в Литва и е едно от най-старите висиш учебни заведения в Източна Европа. В Оксфорд завършва с отличие магистърска степен по хуманитарни и социални науки, което за такива като теб и мен, Бонд, означава политология, философия и икономика. И изведнъж, за всеобща изненада, се насочва към химията, по която защитава докторат.

— Момче за всичко — каза Бонд.

М. се покашля.

— Боя се, че по-скоро бих го определил като универсален експерт. Всички тези академични титли са за пълнеж. Чувам, че не са му представлявали никакъв проблем да ги придобие. Записал се доброволец във войната, бил още непълнолетен. Отначало се сражавал на страната на нацистите, впоследствие преминал към руснаците, участвал в битката при Сталинград. Подобна е съдбата на много хора от балтийските републики, както знаеш, в зависимост от това под чия окупация са се намирали и кой е можел да ги застави да се бият. Особеното при Горнер е, че е минал на страната на противника по собствена воля, просто в един момент е решил, че Съветите ще победят.

— Типичен наемник — каза Бонд, който усещаше как интересът му се изостря.

— Така е. Но основната му страст е бизнесът. Следвал е една година в Харвард Бизнес Скул, но напуснал, защото му се сторило скучно. Започнал дребен бизнес с фармацевтични препарати в Естония, после отворил фабрика край Париж. По-логично би било обратното, централата му да е в Париж, а да използва евтината работна ръка в Естония, но при доктор Горнер нищо не е така, както може да се очаква.

— Какви са тези фармацевтични препарати?

— Аналгетици. Така им казват на обезболяващите. След време се очаква учените да разработят неврологично лекарство за лекуване на паркинсон, множествена склероза и прочие. Разбира се, налага му се да плува сред големи акули, фармацевтични компании като „Пфайзер“, „Джонсън енд Джонсън“ и останалите гиганти. Някои от тях са на пазара още от миналия век. Но това не възпира нашия доктор Горнер. Използвайки една смесица от промишлен шпионаж, орязване на производствените разходи и извиване на ръце, той успява да си завоюва солидно пазарно присъствие. Докато един ден не открива мака.