Себастьян Фолкс - Дяволът не обича да чака

— А моят творчески отпуск? Той изтича чак…

— По дяволите творческия ти отпуск! Ще говорим за това в офиса, като се върнеш. Ясно ли е?

— Слушам, сър. До утре.

— Благодаря ти, Бонд. И донеси малко от ония шоколадови бонбони в син станиол, става ли?

Мей, шотландското съкровище на Бонд, която се грижеше за апартамента му в Челси, трескаво привършваше подготовката за завръщането на работодателя си, когато чу вратата на таксито от летище „Хийтроу“ да се захлопва под прозорците на сградата на тихата уличка.

— Можехте все пак да ме предупредите малко по-раничко, мистър Бонд — каза му тя, докато той внасяше куфарите си от крокодилска кожа в антрето. — Не съм проветрила спалнята, не можах да набавя от любимия ви мармалад, а пък онова момче, дето идва да оправя шкафовете в стаята за гости, е оставило такава мръсотия след себе си…

— Съжалявам, Мей. Дългът ме призова. И то доста късно снощи.

— Да ви сготвя ли нещо за обяд?

— Не, благодаря. Ще си взема един бърз душ, после отивам в службата.

— Добре че поне има чисти хавлии на закачалката в банята. Ще ви направя кафенцето, да ви чака, като приключите.

— Благодаря. Черно и силно, ако обичаш.

— А портокалов сок?

— Фреш, нали?

— Ама, разбира се, мистър Бонд.

— Мей, ти си едно чудо. Ще бъда готов до десет минути. Моля те, обади се да докарат колата.

Докато се преобличаше след душа — чиста риза, тъмносин габардинен костюм и черна вратовръзка, — Бонд се почувства едва ли не отново в униформа. Избръснал се бе сутринта, още в хотела в Рим, а последното му подстригване беше отпреди седмица. Може би не бе възвърнал изцяло някогашната си форма, но поне имаше представителен вид.

В дневната той прегледа натрупалата се поща, като поне половината запрати директно в кошчето за боклук. Отпи от горещото черно кафе на Мей и запали една „Болкан-Собрание“ от настолната табакера върху салонната масичка.

— И така, Мей — започна той, — какво ново, докато ме нямаше?

Мей се замисли.

— Оня старец се върна от околосветското си плаване с лодка.

— Чичестър ли?

— Същият. Така се казваше. Само не ме питайте какъв е смисълът от тая работа. Човекът е пенсионер, що не си гледа живота!…

— Вероятно мъжете постоянно имат нужда да се доказват — отбеляза Бонд. — Дори и по-възрастните. Друго?

— Ония поп музиканти ги арестуваха за притежание на наркотици.

— „Бийтълс“ ли?

— Не, другите, с косите до кръста, дето вдигат шум до небето. „Ролинг Стоунс“ май им викаха.

— А какво са намерили в тях, марихуана?

— Не питайте мен, мистър Бонд. Намерили са наркотици, само това знам.

— Разбирам. Има ги вече много. — Бонд смачка цигарата си в пепелника. — Докато ме няма, обади се на „Морланд“ и им кажи да изпратят още един стек от тези, колкото може по-скоро. Може да ми се наложи скоро пак да пътувам.

— Да пътувате? — възкликна Мей. — Аз пък си рекохме…

— И аз, Мей — отвърна Бонд. — И аз така си мислех. Това не е ли колата отвън?

Цели десет минути бяха нужни на Бонд, за да стигне до Слоун Скуеър с „локомотива“ — както наричаше своя „Бентли Континентал“, преустроен и оборудван по личните му указания. През дългото му отсъствие Лондон Сякаш беше напълно обезумял. Пешеходните пътеки по Кингс Роуд бяха задръстени от младежи с дълги коси, които сновяха безцелно през улицата, висяха на групички по ъглите и разговаряха, а на места дори бяха насядали с кръстосани крака направо на платното. Докато шофираше със свален покрив, Бонд усещаше безпогрешно силния упойващ дъх на марихуана, който в миналото бе свързвал единствено с пазарите в някои по-затънтени марокански градове.

Когато най-после стигна Слоун Стрийт и пое по напречното шосе през Хайд Парк, турбокомпресорният двигател без усилие изстреля тежката машина до 110 километра в час. На двойния завой отвъд езерцето в средата на парка Бонд смени на по-ниска скорост и натисна газта докрай. Колата занесе леко на излизане от завоя — беше й поотвикнал, но като цяло всичко беше под контрол. Ето, това е животът, помисли си той — ведър летен ден, вятърът гали лицето му, шефът го чака за важна среща.

Стигна до Риджънтс Парк по-рано, отколкото му се искаше, и след минута спря пред сградата на Службата. Хвърли ключовете от колата на стреснатия портиер и взе асансьора за осмия етаж. На бюрото пред кабинета на М. седеше неизменната мис Мънипени — церберът в строг делови костюм, който вардеше портите към очакващия го подземен свят.