Себастьян Фолкс - Дяволът не обича да чака

— Господи! Разкажи ми.

За един кратък миг Бонд се изкуши да разкаже на това красиво жизнерадостно момиче за брака си с Трейси ди Виченцо, продължил няколко часа, за нейните убийци, хората на Блофелд; как самият той бе попаднал в лапите им, за целия преживян японски кошмар, чак до частичното му изкупление в Ямайка. Но да се доверява на непознати беше непрофесионално. Той вече бе допуснал странният унес, който го бе обхванал, да развърже езика му повече от допустимото.

— Някой друг път — каза той. — Когато се опознаем малко по-добре.

Бонд насочи разговора обратно към Лариса, като не пропусна да отбележи наум, че уклончивият отговор сякаш бе разпалил още повече интереса й към него. Отначало с неохота, после с все по-голямо увлечение тя подхвана историята на живота си.

Когато се върнаха в хотела, Лариса се спря пред входната врата и постави длан върху лакътя му.

— Съпругът ми трябваше да замине внезапно за Неапол, ще се върне чак утре — каза тя, като гледаше върховете на обувките си; езикът й нервно пробяга по долната устна. — Каза ми го, като му позвъних преди вечерята. Ако искаш, можеш да се качиш до апартамента за едно питие.

Той погледна в дълбоките й кафяви очи; сочните й устни бяха полуразтворени, придавайки на лицето й изражение на развълнувана невинност. И в този момент Бонд чу собствения си глас да изрича две думи, които никога, през целия му съзнателен живот, не бяха излизали от устата му в подобна ситуация. Гласът каза:

— Не, благодаря.

— Какво? — Тя имаше вид, сякаш наистина не е чула добре.

— Не, Лариса, благодаря — повтори Бонд. — Така е по-добре. Аз…

— Без обяснения — каза тя. После се надигна на пръсти и го целуна по бузата. — Благодаря за прекрасната вечер.

Той я проследи с поглед, докато пресече фоайето до рецепцията, взе си ключа и се отправи към асансьора. Преди да се затворят вратите, тя сякаш се поколеба за миг, после се обърна и му махна.

Какво момиче! — помисли си Бонд. Запали цигара и излезе навън да я изпуши.

Може би това бе знакът, който бе очаквал. Само допреди две години нямаше да я дочака да си допие кафето, преди да я качи в хотелската си стая. Макар че Бонд си спомняше моменти, когато тази игра му беше идвала до гуша, дори му се бе струвала отблъскваща, доскоро той не се съмняваше, че ще продължава да я играе, докато е жив.

А сега… Сега знаеше, че една епоха е отминала; знаеше и какво ще каже на М. след завръщането си в Лондон. Че всичко е приключило. Беше се примирил и с онова, което го чакаше: междуведомствени заседания, четене на шифрограми зад бюрото и само една секретарка за женско присъствие, колкото да пооплакне очите — тя дори не беше и лично негова! — Лелия Понсънби, която вече се бе върнала, слава богу, на поста си, след като бе родила две здрави момченца.

След историята със Скараманга в Ямайка Бонд бе прекарал осемнайсет месеца — на него му се струваха много повече, — лъскайки с лакти бюрото, докато М. го изпрати в сегашния творчески отпуск, през който трябваше да реши собствената си съдба, т. е. дали да се върне на служба като Агент 007, или не. В отсъствието на Лелия канцеларската работа му се бе сторила още по-безрадостна — на секретарското бюро пред кабинета му се беше заточила безкрайна върволица безлични матрони, прекъсната само за два месеца от една чаровна и извънредно ефикасна блондинка на име Холи Кембъл, която М. не закъсня да изтегли нагоре.

С мрачна решителност Бонд запрати угарката си на улицата, обърна си и влезе в хотела. Когато мина през рецепцията да си вземе ключа, служителят му подаде сгънато листче. На него пишеше само: „Обадете се в централата. Спешно.“

Той излезе отново на улицата и намери телефонна кабина. „Централата“. Стана му приятно, че след поредица експерименти Службата си бе възвърнала старото кодово название. Бонд не знаеше друга дума с подобно въздействие върху него. По линията имаше ехо и сигналът идваше със закъснение; после дълго време се чуваше равномерно тихо бръмчене — знак, че го бяха включили на изчакване.

Накрая в слушалката се разнесе гласът — изкривен от разстоянието, но все така безпогрешно различим — на мъжа, когото уважаваше най-много на този свят.

— Бонд?

— Да, сър!

— Партито свърши.

— Моля?

— Трябваш ни тук. Вземи първия полет утре сутринта.

— Сър, тъкмо си мислех…

— Един от нашите търговски представители докладва за повишена активност.

— Къде?

— В парижкия клон. Макар че вносът от Близкия изток също бележи оживление.