Джеймс Паттерсон - Плажът

Дали Анри ще ме остави жив, след като вече зная за това момиче?

Той отново се върна към историята с Моли, като продължи оттам, докъдето бе стигнал снощи.

Беше необикновено въодушевен. Прибягваше до жестове, за да ми демонстрира нагледно как завлякъл трупа й в близката горичка, как я погребал под купчина листа, и уточни, че си представял как ужасният слух за безследното изчезване на Моли ще плъзне из околните градчета заедно с посетителите на панаира.

Накрая убиецът каза, че се присъединил към групите по издирването, разлепял обявите със снимката й, дори отишъл на бдението, а през цялото време се гордеел с тайната си, че убил Моли и успял да се отърве безнаказано.

Описа ми погребението — белия ковчег, затрупан с купчина цветя. И как наблюдавал плачещите хора, но най-вече семейството на Моли, майка й и баща й, роднините й.

— Чудех се какво ли ще е да се изпитват такива чувства — каза ми той. — Нали си чувал за най-прочутите серийни убийци, Бен? За Гейси, ЗИУ, Деймър и Бънди? Всичките те са били подвластни на сексуалните си пориви. Снощи се замислих за това, че най-важното за книгата ще е да се направи разграничение между мен и всички тях.

— Почакай малко, Анри. Ти ми разказа какво си изпитвал, когато си изнасилил и убил Моли. Ами видеото с теб и Ким Макданиълс? Ще ми обясниш ли сега защо твърдиш, че се отличаваш от всички останали, от онези серийни убийци? Как може да се разтълкува това?

— Пропускаш нещо важно. Бен, обърни внимание на това, понеже е от съществено значение. Аз убих няколко дузини хора и с повечето от тях съм правил секс. Обаче, като изключим Моли, винаги съм го правил за пари.

Добре че касетофонът записваше всичко, тъй като съзнанието ми сега беше не само раздвоено, но дори разтроено.

Писателят обмисляше как да свърже разтърсващите признания в едно цялостно оформено повествование.

Полицаят дебнеше за улики. Вярваше, че може да разкрие самоличността на Анри по разказаното или дори премълчаното, по психологически слабите му места, които той не подозираше, че съществуват.

А последната третина беше посветена на най-трудната от всички задачи: оцеляването.

Анри призна, че убивал за пари, но Моли бе удушил в пристъп на гняв. Беше ме предупредил, че ще ме убие, без да му трепне окото, ако не сторя това, което ми нареди. Способен бе да наруши собствените си правила по всяко време.

Затова слушах внимателно. Опитвах се да изучавам Анри Беноа във всичките му измерения. Но най-вече си мислех какво трябва да направя, за да се спася.

Анри се върна в караваната със сандвичи и бутилка вино. След като измъкна тапата, аз го попитах:

— Каква е уговорката ти с Воайорите?

— Те се наричат Алианс — уточни Анри. Наля вино в две чаши и ми подаде едната.

Веднъж си позволих да ги нарека „Воайорите“ и веднага ми беше даден урок: няма работа, няма заплащане. Заговори с насмешлив немски акцент: „Ти си лошо момче, Анри. Не се опитвай повече да ни разиграваш“.

— Значи Алиансът е германски.

— Един от членовете му е германец. Хорст Вернер. Името навярно е измислено. Никога не съм го проверявал. Другият от Воайорите, Ян ван дер Хойвел, е холандец. Слушай, това също може да е псевдоним. Бен, излишно е да ти споменавам, че трябва да промениш всички имена в книгата, нали? Но тези хора не са глупаци, че да оставят следи, които биха могли да доведат до разкриването им.

— Естествено. Това се подразбира от само себе си.

Той ми кимна, след което продължи. Гневът му бе стихнал, но сега гласът му звучеше по-твърдо. Нямаше колебание, нито неувереност.

— В Алианса има още няколко личности. Не зная кои са, защото обитават киберпространството. Е, едната от тях познавам много добре. Името й е Джина Праци. Именно тя ме нае.

— Това звучи интересно. Ти си бил нает? Разкажи ми за Джина.

Анри отпи от виното си и после ми разказа за първата си среща с красива жена, след като прекарал четири години в затвор в Ирак.

— Обядвах в бистро на тротоара на една улица в Париж, когато на съседната маса забелязах тази висока, слаба, изключително привлекателна дама. Тя имаше много бяла кожа, а слънчевите й очила бяха вдигнати и затъкнати в гъстата кестенява коса. Имаше високи гърди, дълги крака и три диамантени часовника на ръката. Изглеждаше богата и изискана, неописуемо недостъпна, но може би именно заради това я пожелах. Дамата остави парите за сметката и се надигна да си тръгва. Искаше ми се да я заговоря, ала единственото, което успях да измисля, бе: „Имате ли малко свободно време?“. Тя ме измери с поглед, дълго и бавно, от главата до петите, а после в обратния ред. Дрехите ми бяха евтини и опърпани. Само допреди няколко седмици бях в затворническа килия. Раните ми бяха заздравели, белезите не си личаха много, но все още бях доста измършавял. Всички адски сцени от мъченията и ужасите, на които се бях нагледал, още бяха пред очите ми. Ала тя все пак успя да долови нещо интересно в мен. Тази жена, този ангел, чието име тогава не знаех, ми каза: „Имам време за Париж. Имам време за Ню Йорк. Имам време за Шанхай… И освен това имам време и за теб“.