Джеймс Паттерсон - Плажът

Анри командваше парада. Това бе неговата игра. Аз бях само послушна пионка.

Измина може би час или час и половина, когато караваната спря и плъзгащата врата се разтвори. Анри смъкна качулката от главата ми и рече:

— Последна спирка, приятел. Вече сме си у дома.

През зеещата врата видях само равна, негостоприемна пустиня; пясъчни дюни се ширеха чак до хоризонта и само тук-там се виждаха стръкове юка, както и мишелови, кръжащи високо над главите ни.

Една мисъл трескаво се въртеше в пламналия ми мозък: ако Анри ме убие тук, трупът ми никога няма да бъде открит. Когато той се облегна преспокойно на тесния кухненски плот, само на метър от мен, гореща пот се стече от врата по гръбнака ми въпреки хладния въздух от климатика.

— Проучих нещичко за сътрудничеството между писателите и прототипите на техните герои — заговори Анри. — Всичките тези хората казват едно и също: че за да се събере достатъчен материал за една книга, им стигали интервюта, направени за около четиридесетина часа.

— Свали белезниците, Анри. Няма къде да избягам.

Той отвори малкия хладилник, до който бе седнал, и аз видях, че е зареден с бутилки газирана вода „Гетърейд“, предлагана от „Пепси“ най-вече за спортисти. Имаше и пакети с някакви готови храни. Извади две бутилки вода и ги тропна на масичката пред мен.

— Да кажем, че ще работим по осем часа дневно. Това означава, че ще останем тук пет дни…

— Къде е това „тук“?

— Сега сме насред Джошуа Трий . Този къмпинг е затворен заради ремонт на пътя, но снабдяването с електричество не е прекъснато — осведоми ме Анри.

Националният парк Джошуа Трий обхваща повече от три милиона декара дива пустош в Източна Калифорния, в която по протежение на стотици километри, накъдето и да се обърнеш, няма да зърнеш нищо, освен юка, някакви други жалки храсталаци, безбрежни пясъци и ниски каменисти възвишения. Казват, че от птичи поглед гледката била впечатляваща, обаче нормалните хора никога не спират да пренощуват тук, сред жегата — адски изпепеляваща в разгара на лятото. Въобще не мога да ги разбера тези, които дръзват да нахълтат в подобна напълно дива местност.

— В случай че ти хрумне да се опиташ да се измъкнеш оттук — предупреди ме Анри, — нека да ти спестя затрудненията. Тук, в тази жарка пустиня, е по-зле дори от Алкатраз. Караваната е паркирана сред море от пясък. През деня температурата може да стигне до петдесет градуса по Целзий. Но дори и да се опиташ да побегнеш от мен през нощта, слънцето ще те опече жив, преди да си се добрал до най-близкото шосе. Затова, моля те, искрено ти го препоръчвам, стой си тук и кротувай.

— Значи пет дни, така ли?

— За уикенда ще си бъдеш отново в Лос Анджелис. Честна скаутска.

— Добре. А сега какво ще кажеш за това?

Протегнах му ръцете си и Анри свали белезниците.

Разтрих схванатите си китки, изправих се и отпих яка глътка от леденостудената вода. Тази дребна наглед наслада ме изпълни с прилив на неочакван оптимизъм. Замислих се за ентусиазма на Ленард Загами. Представих си как се сбъдват моите отколешни, досега тънещи в прах мечти да се утвърдя като голям писател.

— Добре, хайде да се залавяме за работа — кимнах му аз.

Двамата с Анри се настанихме под сенника над входа на караваната. Спасителната сянка стигаше само за двата сгъваеми шезлонга и малката масичка за игра на карти. През отворената врата на караваната струя свеж въздух от климатика галеше вратовете. Можехме спокойно да се занимаваме с работата си, точно заради която се бяхме довлекли чак дотук.

Показах договора на Анри и го уведомих, че Рейвън-Уофорд изплаща хонорари само на авторите. Аз щях да прехвърлям парите на Анри.

— Плащанията се извършват на няколко вноски — обясних му. — Първата трета — при подписването на договора. Втората — при одобряването на ръкописа, а третата, последната, чак при издаването на книгата.

— Не е зле. За теб това е като доживотна застраховка — жизнерадостно се ухили Анри.

— Такива са стандартните условия. Измислени са, за да предпазват издателите от писатели, на които може да им скимне да зарежат всичко по средата.

Обсъдихме нашето разпределение и на труда, и на парите, при което се стигна до смехотворни опити от моя страна за ред допълнителни уговорки.

— Това е моята книга, нали? — отсече накрая Анри. — А редом с моето име ще фигурира и твоето. Това струва повече от всичките пари, Бен.