Джеймс Паттерсон - Плажът

Беше избрал оживено място.

Това бе добро предзнаменование, поне за мен. Изпитах облекчение, дори леко въодушевление.

Изтеглих колата пред главния вход на стария луксозен хотел, известен с удобствата, предлагани на изисканите и претенциозни клиенти, и подадох ключовете на камериера, който забързано дотърча през въртящата се врата.

Гласът на Анри отново заговори в ухото ми:

— Иди в ресторанта край басейна. Резервацията е на мое име — Анри Беноа. Надявам се, че си огладнял, Бен.

Това вече беше новина.

Той ми съобщи фамилното си име. Не знаех дали бе истинско или измислено, но този знак на доверие ме порази.

Все още замислен, аз се насочих през фоайето към ресторанта. Да. Всичко се очертаваше да бъде много цивилизовано.

Ще отворим бутилка с шампанско.

Ресторант „Пустинна роза“ бе разположен под дълъг син навес, достигащ до самия край на басейна. Отразяваните от водата светлини танцуваха по белите камъни на вътрешния двор и аз, заслепен от блясъка, засенчих очите си с ръка. Казах на салонния управител, че ще обядвам с Анри Беноа, а той ми отвърна:

— Вие сте го изпреварили.

Отведе ме до една маса с чудесен изглед към басейна, ресторанта и пътеката, виеща се около хотела чак до паркинга. Облегнах се на стената. Оставих разтвореното куфарче до дясната си ръка.

Към масата се приближи сервитьорка и ми изброи различните напитки, които се предлагаха, включително и специалитета на заведението — коктейл със сироп от нар и плодов сок. Поисках бутилка минерална вода Пелегрино и когато ми я донесоха, пресуших на един дъх чашата, после я напълних отново и зачаках Анри да се появи.

Погледнах часовника си и се учудих. Оказа се, че съм чакал само десетина минути. Имах чувството, че бе изтекло два пъти повече време. Без да преставам да се озъртам, позвъних на Аманда и й съобщих къде съм. После използвах мобилния си телефон, за да потърся информация за Анри Беноа в интернет.

Но нищо не открих.

Накрая се обадих на Загами в Ню Йорк и го осведомих, че чакам Анри. Чуваше се много лошо. Убих малко време да описвам на Лен пътуването през пустинята, красивия хотел и моето настроение.

— Започвам да се изнервям около всичко това — казах аз. — Надявам се да подпише договора.

— Внимавай — предупреди ме Загами. — Доверявай се само на инстинктите си. Изненадан съм, че закъснява за срещата.

— Аз пък не съм. Не ми харесва, обаче не съм изненадан.

Прескочих до тоалетната и след това отново се върнах на масата, обзет от трескаво очакване. Мислех, че докато ме е нямало, Анри е дошъл и се е настанил на празния стол срещу мен.

Питах се как ли ще изглежда днес, ако бе решил отново да се дегизира… но столът насреща ми си оставаше незает.

Сервитьорката отново се приближи. Уведоми ме, че господин Беноа се е обадил по телефона, за да съобщи, че ще се забави и че аз трябвало да започна обяда без него.

И така, поръчах обяда. Тосканската супа с боб и зеле изглеждаше вкусна. Опитах няколко хапки от спагетите и неохотно предъвквах това, което навярно бе отлично приготвено ястие. Тъкмо помолих да ми донесат едно еспресо, когато телефонът ми отново иззвъня.

Втренчих се в него за миг, после с върховно усилие произнесох спокойно „Хокинс“, сякаш нервите ми не бяха опънати до крайност.

— Готов ли си, Бен? Сега ще трябва да шофираш още малко.

Коачела в Калифорния се намира на 45 км източно от Палм Спрингс и има население от 25000 души. Всяка година през април, за два дни, този брой нараства с още двадесет хиляди. Имаше ежегоден музикален фестивал, нещо като умалена версия на Уудсток, само че без гъстата кал.

След края на концертите обаче Коачела отново се превръщаше в най-обикновено село сред пустинята. Приютяваше семействата на млади латиноамериканци и емигранти, а освен това служеше за попътна спирка на шофьорите на камиони, които зареждаха с гориво тук.

Анри ми бе наредил да се оглеждам за Лаксъри Ин. Оказа се лесно за откриване. Мотелът се издигаше на значителна дължина покрай магистралата, беше с класическото U-образно разположение и басейн в средата.

Както ми беше заповядано, изтеглих колата назад и затърсих стая 229, за която той ми бе съобщил по телефона.

На паркинга имаше два автомобила. Единият — черен мерцедес, последен модел, взет под наем. Предположих, че Анри бе пристигнал тук именно с него. Другият беше син форд пикап с осемметрова каравана отзад. Беше сребриста на сини ивици, с климатик отгоре и с регистрационен номер от щата Невада.