Джеймс Паттерсон - Плажът

— Е, щом искаш, може да работя и даром. Какво ще кажеш за това?

Анри се усмихна и само ме попита:

— Имаш ли писалка?

Подадох му моята и той се подписа с работното си име върху редовете с пунктир за авторите, като ми даде и номера на кодираната си банкова сметка в Цюрих.

Оставих договора настрани. Анри изтегли един кабел от караваната за захранването на моя лаптоп. Включих го, включих и касетофона, след което проверих качеството на звукозаписа. Накрая се обърнах към него:

— Готови ли сме да започнем?

— Склонен съм да ти разкажа всичко, от което ще се нуждаеш, за да напишеш тази книга, но няма да ти оставя насочващи следи. Ясно ли е?

— Това е твоята история, Анри. Разкажи я както искаш.

Той се облегна на брезентовия шезлонг, скръсти ръце пред стегнатия си корем и започна от самото начало:

— Израснах сред едно затънтено селце на края на света. Родителите ми имаха ферма за пилета, а аз бях единствено дете. Бракът им беше скапан. Баща ми пиеше. И биеше майка ми. Биеше и мен. Тя също ме биеше, а понякога вдигаше ръка и срещу него.

Анри ми описа паянтовата им четиристайна фермерска къща. Неговата стая се намирала над спалнята на родителите му.

— Имаше цепнатина между две от дъските на пода — припомни си той. — Наистина оттам не можех да надзъртам в леглото им, но можех да виждам сенките им и да чувам какво правят. Секс и насилие. Всяка нощ. С това заспивах всяка вечер.

Описа ми също трите дълги пилчарника и как, след като навършил шест години, баща му го задължавал да коли пилетата по старомодния начин, като ги обезглавява с брадва върху дръвника.

— Изпълнявах си задълженията като добро дете. Ходех на училище. Ходех на църква. Правех това, което ми се казваше, и се опитвах да избягвам ударите. Баща ми не само че редовно ме налагаше, но и често ме унижаваше. Майка ми. Вече съм й простил. Но в продължение на много години все сънувах как ги убивам и двамата. В сънищата си им натисках главите върху онзи стар дръвник във външния двор, дето щъкаха пилетата. Размахвах брадвата и гледах как се гърчат обезглавените им тела. В първите секунди след всяко събуждане си вярвах, че това е било наяве. Че наистина съм го извършил.

Анри се извърна към мен.

— Така си течеше моят живот. Можеш ли да си ме представиш, Бен? Невръстно, но хитро хлапе с брадва в ръка, с дрехи, прогизнали от кръвта?

— Представям си те. Тъжна история, Анри. Но звучи като подходящо начало за нашата книга.

Анри скептично поклати глава.

— Имам нещо по-добро.

— Добре. Давай.

Той се приведе над коленете си и стисна ръце.

— Ще започна филма за моя живот с една сцена от панаира през лятото. В главните роли ще бъдем ние двамата — аз и едно красиво русо момиче, чието име беше Лорна.

Непрекъснато проверявах касетофона, за да се уверя, че касетите се въртят.

Сух ветрец повя над пясъците. Един гущер полази по обувката ми. Анри зарови ръце в косата си. Сега ми се стори много по-изнервен, по-възбуден. Досега не бях забелязал подобно неспокойство в поведението му. Това изнерви и мен.

— Моля те, Анри, нека да започнем с описанието на сцената. Казваш, че се случило по време на панаира?

— Може и така да го наречеш. От едната страна на пътя се подреждаха павилионите на земеделците и животновъдите. От другата се устройваха карнавалните представления — родео и други такива. Там бяха и заведенията за хранене. Няма да ти дам конкретни следи, Бен. Би могло да се случи както край Венген, така и в Чипинг Камдън или Каупат, да кажем, нейде в Арканзас 14 14 Венген е швейцарски курорт, Чипинг Камдън — градче в английското графство Глостършир, а Каупат — нарицателно име за глухо селце. — Б.пр. . Не е важно къде точно се е случило. Наблегни на ярките светлини на панаира, на гъмжилото от щастливи хора и на сериозната конкуренция между търговците на добитък. Там се правеха големи сделки, от които зависеше бъдещето на хората и фермите им. Бях на четиринадесет — продължи той. — Родителите ми предлагаха пилета от една особена порода под навеса на павилиона за птици. Стана късно и баща ми нареди да отместя нашия пикал от паркинга, запазен само за камионите на изложителите, и да го дръпна по-назад от панаирните бараки. По пътя прекосих за по-напряко покрай един от павилионите, където можеше да си вземеш нещо за хапване. И тъкмо там зърнах Лорна да продава печени сладки — уточни той. — Лорна беше на моите години, в нашия клас. Беше руса, леко срамежлива. Винаги носеше учебниците си притиснати пред гърдите си, за да ги прикрие. Но все пак човек можеше да ги зърне. Нямаше нещо в нея, което да не си бях пожелал.