Джеймс Паттерсон - Плажът

Изключих двигателя, взех куфарчето си и отворих вратата на колата.

Един мъж се появи на балкона над мен. Беше Анри. Изглеждаше също както последния път, когато го видях: грижливо обръснат, кестенявата му коса беше пригладена назад, не носеше очила — добре изглеждаш мъж, с правилна глава, което му позволяваше лесно да се дегизира с мустаци, с тъмни очила или бейзболна шапка.

— Бен, остави куфарчето си в колата — рече той.

— Но договорът…

— Аз ще го взема. Слез от колата. И остави, моля те, телефона си на шофьорската седалка. Благодаря.

Част от мен крещеше: Махай се оттук! Натисни педала за газта и дим да те няма. Ала противопоставящият се вътрешен глас продължаваше да настоява, че нищо няма да спечеля, ако побягна сега. Анри щеше да продължи да се навърта наоколо. Той може да убие Аманда и мен по всяко време, без никаква друга причина, освен че не му се подчинявам.

Пуснах куфарчето. Оставих в колата и мобилния телефон. Анри се спусна по стъпалата и ми каза да опра ръце на капака на двигателя, след което ме обискира с ловки, обиграни движения.

— А сега, Бен, ръцете отзад на кръста — рече ми той с леко небрежен, дори приятелски тон.

С изключение на това, че опря в гърба ми дулото на пистолета си.

Предишния път, когато се бях обърнал с гръб към Анри, той ме бе халосал по главата с дръжката на пистолета си. Но въобще не се замислих. Само действах инстинктивно, като трениран войник. Отстъпих встрани и тъкмо се канех да се извъртя рязко и да го обезоръжа, когато почувствах силна болка.

Ръцете му ме стиснаха като менгеме и аз полетях към земята. Строполих се тежко и ударих силно главата си.

Беше тежко, болезнено падане, но нямах време да се окопитя.

Анри се стовари отгоре ми и притисна гърди към гърба ми. Краката му се преплетоха с моите. Коленете му се забиха в мен тъй плътно, сякаш телата ни бяха запоени едно към друго. С цялата си тежест той ме притискаше към паважа.

Усетих студеното дуло на пистолета му в ухото си.

— Хрумва ли ти нещо друго? — попита ме Анри. — Хайде, Бен. Покажи ми най-доброто, на което си способен.

От падането бях така обездвижен, че все едно гръбнакът ми току-що бе пречупен. Нито един каратист с черен пояс, трениращ през уикендите, не можеше да ме повали така.

— Лесно мога да ти прекърша врата. Ясно ли е? — обади се Анри.

Отроних едно едва чуто „да“ и той се изправи, сграбчи ме за ръката и ме вдигна на крака.

— Опитай се поне този път да се държиш добре. Обърни се и си постави ръцете отзад.

Анри ми щракна белезниците и ме дръпна за тях, като едва не отскубна ръцете ми от раменните стави.

После ме опря на колата и остави куфарчето на покрива й. Отвори ципа на задния джоб, намери пистолета и го захвърли на пода на колата. После я заключи и ме поведе към караваната.

— Какво, по дяволите, е това? — попитах го аз. — Къде отиваме?

— Ще узнаеш, когато е редно — отвърна чудовището.

Той отвори вратата на караваната и аз пристъпих вътре. Отляво имаше малък кухненски бокс, с прикрепена към стената маса и два стола, завинтени за пода. Отдясно видях малък разтегателен диван, който можеше да служи и за спане. Имаше още преградена тоалетна и походно легло.

Анри ме побутна навътре, докато единият от столовете не ме подпря в сгъвките на коленете и аз трябваше да седна на него. Нахлузи на главата ми черна платнена кесия и стегна краката ми с широка самозалепваща се лента. Чух как издрънча някаква верига и изщрака катинар.

Бях прикован към една кука на пода.

Анри ме потупа по рамото и рече:

— Сега се успокой, става ли? Не искам да те нараня, а само да напишеш тази книга. Това го искам повече, отколкото да те убия. Ние с теб, Бен, сега сме партньори. Трябва да ми имаш доверие.

Бях окован и на практика ослепен. Не знаех къде ще ме отведе Анри. И определено му нямах никакво доверие.

Чух как вратата се хлопна и ключалката изщрака, след което Анри подкара пикапа. През вентилационния отвор над главата ми климатикът изпълваше караваната с охладен въздух.

Пътувахме без сътресения около половин час, след което завихме надясно по един неравен път. Последваха още завои. Опитвах се да не падна от седалката от изкуствена материя, по която бедрата ми постоянно се хлъзгаха, но само си удрях главата отново и отново в стената или масата.

Не след дълго изгубих представа за времето. И престанах да броя завоите. Бях ужасен от това колко умело успя да ме обезоръжи Анри и да ме направи напълно безпомощен. Нямаше как да се заобиколи тази проста, очевидна истина.