Джеймс Паттерсон - Плажът

— Анри ми заяви, че ако го направя, ще ме убие. И Аманда. Не мога да поема такъв риск.

— Сега те разбирам. Сигурен ли си, че момичето на този клип е Ким Макданиълс?

— Да. Напълно. Това е Ким.

Лен грабна телефона, отмени двадесет и третата си среща за деня и освободи остатъка от следобеда си. Поръча сандвичи от кухнята и се преместихме на дивана в отдалечения край на кабинета.

— Добре — заговори Лен. — Започни с началото. И не пропускай нито една шибана подробност.

Така и сторих. Описах му как заминах за Хаваите, за да отразя убийството на Ким Макданиълс и последвалите четири мистериозни убийства. Разказах му как се сприятелих с Барбара и Ливън Макданиълс и как бях измамен от Анри, представящ се за Марко Беневенуто и Чарли Ролинс.

Докато описвах труповете, гласът ми трепереше. Гърлото ми се бе стегнало, когато разказвах на Лен как Анри нахълта в апартамента ми с насочен към мен пистолет, след което ми показа снимките, които бе направил на Аманда.

— Колко иска Анри за своята история? Спомена ли ти конкретна сума?

Анри бе говорил за многомилионна сделка, но окото на моя издател не трепна нито за миг. През последния половин час той се бе преобразил от скептичен слушател в бизнесмен, надушил големите пари. По блесналите му очи съдех, че преценява наум продажбите на подобна книга и предвкусва как празнината в бюджета му ще се запълни от купища долари.

— Каква ще е следващата стъпка? — попита ме той.

— Анри каза, че ще поддържаме връзка. Сигурен съм, че ще спази обещанието си. Това е всичко, което ми е известно засега.

Лен веднага повика Ерик Зон, главния правен консултант на „Рейвън-Уофорд“. Не след дълго в кабинета се появи висок слаб нервен мъж към четиридесетте.

Двамата с Лен осведомихме накратко Ерик за „наследството на убиеца“, но Зон веднага изтъкна своите възражения.

Той цитира прецедента със „Сина на Сам“, постановяващ забраната убиец да може да извлича финансова печалба от своите престъпления. Зон и Лен се впуснаха в спор дали Джефри Макдоналд е имал правото да съди своя автор — изповедник, а после се спряха на книгата на О Джей Симпсън и припомниха, че фамилията Голдман бе обявила, че приходите от тази книга ще задоволят претенциите по техния граждански иск срещу автора заради убийството на сина им.

— Безпокои ме това, че ние ще сме финансово отговорни пред всеки член на семействата на жертвите — заключи Зон.

Докато обсъждаха детайлите и вратичките за заобикалянето на законите, аз бях напълно забравен, но поне се убедих, че Лен се бореше с нокти и зъби за издаването на книгата.

Той отново заговори разпалено на Зон:

— Ерик, не казвам, че е лесно. Става дума за гарантиран бестселър, основан на личната изповед на чудовище, което продължава да сее зло. Всеки ще иска да узнае какво всъщност се върти в мозъка на един убиец и как той разказва за престъпленията, които продължава да извършва или са неразрешени . Това, което е напипал Бен, не се свежда до: „Ако го направя?“, а до: „Аз го направих“.

Зон искаше да разполага с още време за допълнително обсъждане, но Ленард се възползва от правата си на главен изпълнителен директор.

— Бен, засега ти си оставаш анонимният автор — изповедник на Анри. Ако някой заяви, че те е видял в кабинета ми, ще обясниш, че си дошъл да ми предложиш нов роман, но аз съм ти отказал. Щом Анри се свърже с теб, ще му предадеш, че сме склонни на оферта, която мисля, че ще му хареса.

— Това „да“ ли означава?

— Именно. Сключваме сделка. Това ще е най-страховитата книга, която някога съм пускал, и нямам търпение да я публикувам час по-скоро.

На следващата вечер, в Лос Анджелис, все още не можех да се съвзема от случващото се. Аманда приготвяше разкошна вечеря в малкия си кухненски бокс, докато аз седях пред лаптопа на бюрото й, за да търся сведения в интернет. Не можех да изтрия от съзнанието си ужасната сцена от екзекуцията на Ким Макданиълс и това ме насочи към множество уебсайтове, описващи патологични психични разстройства. Не след дълго обогатих съществено познанията си за серийните убийци.

Половин дузина експерти бяха единодушни в твърденията си, че те почти винаги се учат от грешките си. Те се развиват. Страдат от дисоциативни разстройства и не осъзнават болката, която причиняват на жертвите си. Обичат опасностите, защото така се увеличава тръпката.

Сега можех да си обясня защо Анри е толкова щастлив и самодоволен. Плащаха му за това, което обичаше да върши, а ето че сега можеше да издаде книга, която да увековечи деянията му.