Джеймс Паттерсон - Плажът

Очаквах Загами да каже нещо , но изражението на лицето му остана безизразно. Кръстосах ръце върху тапицираното с кожа бюро, за да съм сигурен, че моят стар приятел ще ме гледа в очите.

— Лен, чу ли какво ти казах? Този тип може да се окаже най-издирваната личност в Америка. Той е умен. Той е на свобода. И убива със собствените си две ръце . Той ми заяви, че иска от мен да опиша това, което е извършил, защото желае да се сдобие с пари и известност. Но ако не напиша книгата, ще ме убие. Може да убие и Аманда. Затова, Лен, се нуждая само от едно „да“ или „не“. Интересува ли те идеята или не?

Ленард Загами се облегна в стола си, завъртя се няколко пъти с него, приглади това, което бе останало от бялата му коса, и накрая се извъртя с лице към мен. Когато заговори, бе болезнено искрен и тъкмо това ме нарани.

— Знаеш колко много те харесвам, Бен. Ние с теб сме заедно от колко… от десет години?

— Дванадесет.

— Да, дванадесет добри години. Затова, като твой приятел, няма да те разигравам. Ти заслужаваш истината.

— Съгласен съм — кимнах, но сърцето ми туптеше толкова силно, че едва чувах какво ми говори.

— Изразявам на глас това, което би си помислил всеки добър бизнесмен, така че не ме разбирай погрешно, Бен. Ти имаше обещаваща, макар и доста скромна кариера. А сега вярваш, че ще напишеш книга, която ще ти помогне да изскочиш от резервния списък и ще издигне реномето ти тук, в „Рейвън-Уофорд“, и въобще в бранша. Прав ли съм?

— Да не мислиш, че всичко това е номер? Смяташ ли, че съм толкова отчаян? Шегуваш ли се?

— Остави ме да довърша. Помниш какво се случи с Фриц Келер, който донесе така наречената истинска история на „Рандолф Греъм“.

— Да, беше голям скандал.

— Първо започнаха „блестящите отзиви“, после се изредиха Мат Лауер и Лари Кинг. Опра вкара Греъм в списъка на своите предпочитани автори… и тогава истината започна лека-полека да излиза наяве. Греъм не беше убиец. Той се оказа само един жалък гангстер, ала доста способен писател, който дяволски добре бе разкрасил историята на своя живот. И когато всичко се разкри, Фриц Келер трябваше да понесе последствията.

Загами искаше да каже, че нощем Келер получаваше заплахи в дома си, че телевизионните продуценти непрекъснато звъняха на мобилния му телефон, че акциите на компанията му се сринаха, че накрая получи инфаркт.

Моето сърце също започна да прескача. Явно Ленард си мислеше, че Анри лъже или че аз съм разтегнал някаква вестникарска история отвъд реалността.

И в единия, и в другия случай следваше отказ на предложението ми.

Нима Ленард не чу какво му казах? Анри заплаши да убие и мен, и Аманда. Точно в този момент той млъкна, за да си поеме дъх. Реших да се възползвам от паузата.

— Лен, ще ти кажа нещо много важно.

— Давай, но по-бързо, защото за съжаление разполагам само с още пет минути.

— Отначало и аз се усъмних. Съмнявах се дали Анри наистина е убиец, или е само един талантлив мошеник, видял в мен човека, който ще му помогне да направи удара на живота си.

— Именно — каза Лен.

— Е, Анри е съвсем истински. И мога да го докажа.

Оставих флашката на бюрото.

— Какво е това?

— Всичко, което трябва да знаеш, че и повече. Искам сам да се запознаеш с него.

Върху екрана на компютъра се показа мрачна стая, озарена от жълтеникавата светлина на горящи свещи. В средата на отсрещната стена имаше легло. Камерата показа в едър план стройна и слаба млада жена, лежаща по корем върху него. Имаше дълга платиненоруса коса, носеше само червени бикини и черни обувки с червени подметки. Китките й бяха завързани към колоните на леглото с въжета със сложно сплетени възли. Изглеждаше упоена или спяща, но когато мъжът влезе, тя се разплака.

Мъжът беше чисто гол, като се изключат гумената маска и сините латексови ръкавици.

Не исках отново да гледам този клип. Станах и се поразтъпках до стъклената стена на кабинета на Лен. От височината на четиридесет и третия етаж се разкриваше главозамайваща гледка към дребните човешки фигурки, които прекосяваха площада пред партерния стаж.

Чух гласовете, долитащи от компютъра, чух и как Ленард едва не повърна. Видях го как изскочи на бегом от кабинета си. Когато се върна след няколко минути, бе пребледнял като платно. И променен.

Ленард се свлече на стола зад бюрото си, издърпа USB-то и впери поглед в него, сякаш бе змията от райската градина.

— Прибери си го — рече дрезгаво. — Нека се разберем: никога не съм виждал това. Не желая да бъда „неволен участник в престъпление“ или както там се казва. Обади ли се в полицията? На ФБР?