Джеймс Паттерсон - Плажът

Ледените тръпки на страха плъзнаха от врата ми и стигнаха до петите. Смъртна заплаха, придружена от усмивка. Този тип не само заплашваше да убие Аманда, но го изрече така, сякаш ме канеше на обяд.

— Чакай малко — преглътнах аз. Оставих снимките и ги избутах с ръце, сякаш исках да избутам Анри, оръжието му и проклетата история на живота му колкото е възможно по-надалеч. — Аз не ставам за тази работа. Ти се нуждаеш от биограф, някой, който вече е писал подобни книги и тази работа ще е за него като сбъдната мечта.

— Бен. Това е сбъдната мечта и ти си моят писател. Така че, ако искаш, можеш да ми откажеш, но в такъв случай заради собствената ми безопасност ще се наложи да приведа в действие клаузата за елиминиране. Разбра ли какво имам предвид? Или можеш да погледнеш на нещата от друг ъгъл — продължи Анри с приятелска усмивка, която накара кръвта да се вледени във вените ми, и насочи дулото на 38-милиметровия пистолет към гърдите ми. — Ние ще бъдем партньори . Тази книга ще стане нещо голямо . Какво каза преди малко за бестселърите? Да, ето това ще бъде моята история.

— Дори и да исках да го направя, аз не мога… Виж, Анри, аз съм само писател. Не притежавам власт, както си мислиш. По дяволите, човече, ти нямаш представа какво искаш.

Анри се усмихна.

— Донесох ти нещо, което можеш да използваш като рекламна стръв. Около деветдесет секунди вдъхновение. — Бръкна под сакото си и извади USB-то, висящо на шнур на врата му. — Ако една снимка струва колкото хиляда думи, предполагам, че това тук ще струва, не зная, но може би колкото осемдесет хиляди думи и няколко милиона долара. Помисли си за това, Бен. Ще станеш богат и известен — или ще умреш. Обичам нещата да са прости и ясни, а ти?

Анри се плесна по коленете, помоли ме да го изпратя до вратата, а после притисна лицето ми към стената.

Когато се събудих след известно време, лежах върху студения мозаечен под. На тила си напипах болезнена буца, а главата ми се пръскаше от болка.

Преди да си тръгне, кучият син ме бе халосал с пистолета си.

Изправих се на крака, добрах се, олюлявайки се, до спалнята, като се удрях в стените, и отворих чекмеджето на нощното шкафче. Сърцето ми блъскаше лудо в гърдите, докато пръстите ми обвиха дръжката на пистолета. Пъхнах „Беретата“ в колана на панталона и се запътих към телефона.

Манди отговори на третото позвъняване.

— Не отваряй вратата на никого — изрекох задъхано, целият плувнал в пот. Наистина ли се случваше всичко това? Наистина ли Анри бе заплашил да убие мен и Манди, ако не напиша книгата му?

— Бен?

— Не отваряй вратата нито на съседа, нито на техника от кабелната, нито на когото и да е. Манди? Не отваряй дори да са от полицията .

— Бен, плашиш ме до смърт! Сериозно, скъпи. Какво става?

— Ще ти кажа, когато се видим. Сега тръгвам.

Върнах се в дневната, напъхах в джоба всичко, което бе оставил Анри, и тръгнах към вратата. Все още виждах лицето и чувах заплахата му.

Ще се наложи да приведа в действие клаузата за елиминиране… Така не само ще се самоубиеш, но и ще убиеш Аманда. Разбираш ли?

Мисля, че разбирах.

Трейшън стрийт вече бе тъмна, но оживена от свирещи клаксони и туристи, които пазаруваха или се бяха спрели да послушат уличния музикант.

Качих се в старото си БМВ и подкарах към Десета магистрала, изпълнен с безумен страх за Аманда. Колко дълго съм бил в безсъзнание? Къде беше Анри сега?

Той изглеждаше достатъчно представителен, за да мине за примерен гражданин, а обикновените черти на лицето му можеха да се впишат във всякаква дегизировка. Представих си го като Чарли Ролинс, видях го как с фотоапарат в ръка прави снимки на мен и Аманда.

Доколкото знаех, фотоапаратът лесно можеше да бъде прикрит пистолет.

Замислих се за хората, които бе убил на Хаваите — Ким, Роса, Джулия, приятелите ми Ливън и Барбара. Беше ги измъчвал, преди да отнеме живота им, при това толкова професионално, че не бе оставил нито една улика, за която да се уловят полицаите.

Това не беше работа на начинаещ.

Колко хора още бе убил Анри?

Десета магистрала се вля в Четвърта, а след това излязох на Мейн стрийт. Завих надясно и поех по Пико, минах покрай големия клон на ъгъла на Мейн и Роуз авеню и се озовах в съвсем различен свят — Венис Бийч, любимо място за младите и безгрижните, както и убежище за бездомните.

Изгубих още няколко минути да заобиколя Спийдуей, докато намеря място за паркиране на една пресечка от дома на Аманда, някога еднофамилна къща, а сега разделена на три апартамента.