Джеймс Паттерсон - Плажът

Срамувах се от себе си и бях напълно объркан.

Ако откажех да го пусна в сградата, щеше ли да ме застреля? Не знаех. В същия миг ми хрумна безразсъдната мисъл, че трябва да го пусна.

Любопитството ми надделяваше над предпазливостта и ми се щеше да задоволя интереса си, но с моето оръжие в ръка. Добре смазаната ми „Берета“ лежеше върху нощното шкафче до леглото и бях сигурен, че щом веднъж вляза в апартамента си, ще успея да се добера до него.

— Можеш да прибереш това нещо — рекох и свих рамене, когато той ме удостои с любезна усмивка от типа „сигурно се шегуваш“. Отворих предната врата и следван по петите от бившия шофьор на семейство Макданиълс, изкачих стълбите до четвъртия етаж.

Сградата някога е била склад, който преди десетина години бе превърнат в жилищна кооперация. Харесваше ми да живея тук. На всеки етаж имаше по един апартамент с високи тавани и дебели стени. Без любопитни съседи. Без нежелани шумове.

Отключих тежките резета на входната врата и пуснах неканения си гост. Той заключи зад нас.

— Настани се удобно — казах, оставих куфарчето си върху мозаечния под и се запътих към кухненския бокс. — Какво да ти налея за пиене, Марко? — подвикнах като един съвършен домакин.

— Благодаря, но нищо — отвърна той до рамото ми.

Успях да се овладея и не подскочих, а само извадих кутия с портокалов сок от хладилника и се насочих към дневната. Настаних се върху кожения диван, а моят „гост“ зае едно от креслата.

— Кой си ти всъщност? — попитах мъжа, който в момента оглеждаше дома ми — детските ми кънки, окачени на кука върху стената, старите вестници в ъгъла, обложките на всяка моя книга. Имах чувството, че се намирам в компанията на изключително прецизен наблюдател.

Най-после той остави своя „Смит енд Уесън“ върху масичката за кафе, на няколко метра от мястото, където седях и където не можех да го стигна. Бръкна в предния джоб на сакото си, извади една визитка и я плъзна към мен.

Прочетох напечатаното име и сърцето ми почти спря.

Познах визитката. Вече бях чел подобна: „Чарлс Ролинс. Фотограф. «Толк Уийкли»“.

В съзнанието ми наизскачаха различни образи. Представих си Марко без мустаци, а след това бегло видяното лице на Чарлс Ролинс в нощта, когато от океана бе изваден обезобразеният труп на Роса Кастро.

През онази нощ Ролинс ми бе дал визитната си картичка. Тогава бе нахлупил на главата си бейзболна шапка и май носеше широки слънчеви очила. Било е друга маскировка.

По тила ми полазиха студени тръпки, когато осъзнах, че добре облеченият тип с приятна външност, който седеше в момента на дивана ми, е бил толкова близо до мен през двете седмици, които прекарах на Хаваите. Почти от момента, в който пристигнах.

Той ме е наблюдавал.

А аз изобщо не бях разбрал.

Но защо?

Мъжът седеше в любимото ми кожено кресло и внимателно ме следеше, докато се опитвах да подредя парченцата от мозайката.

Припомних си онзи ден в Мауи, когато семейство Макданиълс изчезна, а двамата с Еди Кеола се опитвахме да открием Марко, който не съществуваше.

Припомних си как, след като бе намерен трупът на Джулия Уинклър в хотелското легло в Ланаи, Аманда се бе опитала да открие папарак на име Чарлс Ролинс, защото той е бил последният, видян с Уинклър.

Името Нилс Бьорн изскочи в главата ми — още един фантом, отседнал в „Уайли Принсес“ по същото време, по което там е била Ким Макданиълс. Бьорн никога не е бил разпитван, защото много удобно бе изчезнал.

Полицията не смяташе, че той има нещо общо с отвличането й, а когато потърсих информация за него, открих, че въпросният мъж бе използвал името на мъртвец.

Всички тези факти сочеха, че господин Лъскав, който седеше в любимото ми кресло, бе най-малкото майстор на дегизировката. Ако това беше истина, ако Марко, Ролинс и може би Бьорн бяха един и същи мъж, какво означаваше това?

Опитвах да се преборя с вихрушката от мисли, нахлула в съзнанието ми. Отворих капачката на бутилката със сода с трепереща ръка и се запитах дали не бях целунал Аманда за последен път.

Помислих си за бъркотията в живота ми, за закъснелия материал, който Арънстейн очакваше, за завещанието, което така и не бях написал, за застраховката ми живот… дали бях платил последната вноска?

Бях не само уплашен. Бях бесен, мислех си: По дяволите, това не може да е последният ден от живота ми! Нуждая се от време, за да сложа делата си в ред.

Дали можех да се добера до пистолета си?