Джеймс Паттерсон - Плажът

Момичето беше зашеметяваща красавица на деветнадесет или двадесет години, висока почти метър и осемдесет. Русата й коса с цвят на узряла пшеница стигаше до раменете и привличаше вниманието към красивата й шия.

— Имате забележителни сини очи — отбеляза Анри.

— Ооох! — възкликна с престорена скромност момичето и премигна няколко пъти с дългите си мигли, а той се засмя. Тя размаха малката слонска статуетка и прибави: — Искам да си купя и маймунка.

После улови Анри под ръка и двамата тръгнаха по пътеката между ярко оцветените сергии, преливащи от всевъзможни украшения и сувенири.

— Днес с приятелките ми ходихме на поло със слонове — осведоми го Май-Брит, — а утре сме поканени в двореца. Ние сме волейболистки. Участвахме в Олимпиада ’2008.

— Наистина ли? Това е фантастично! Хей, чух, че дворецът бил изумително място. Колкото до мен, утре ще трябва да отлетя за Калифорния.

Май-Брит се засмя.

— Чакайте да отгатна. Отивате в Ел Ей по бизнес.

— Правилно — усмихна се Анри. — Но това ще бъде утре, Май-Брит. Вечеряли ли сте?

— Хапнах малко на пазара.

— Съвсем наблизо има едно заведение, което малко хора знаят. Много вълнуващо и малко рисково. Готова ли сте за приключения?

— Каните ме на вечеря? — попита Май-Брит.

— А вие приемате ли?

По продължение на цялата улица имаше ресторанти, отворени към тротоарите, както и павилиони с наклонени тухлени покриви — всички накацали около залива. Двамата минаха покрай оживени барове и нощни заведения, сврени по Селекам Роуд, и стигнаха до старателно прикрития вход на един японски ресторант — „Едомае“.

Управителят поведе Анри и Май-Брит към окъпания в зелена светлина салон със стъклени стени. Аквариуми, високи от пода до тавана, в които плуваха екзотични пъстроцветни риби, го разделяха на части.

Май-Брит сграбчи внезапно Анри за ръката и го накара да спре, за да може да се огледа.

— Какво правят те?

Тя издаде брадичка към голото момиче, което лежеше грациозно върху суши бара. Един клиент пиеше от своеобразната чаша, оформена от падината между стиснатите й бедра.

— Нарича се „Уакесаме“ — обясни Анри. — Означава „плаващо водорасло“.

— Ха! Всичко това е съвсем ново за мен — промълви Май-Брит. — Ти правил ли си го, Пол?

Анри й смигна, сетне издърпа стола край масата, за да настани компаньонката си за тази вечер, която бе не само красива, но и дръзка — изразяваше готовност да опита сашими от конско месо и едомае — сурова маринована риба, на която бе наречен ресторантът.

Анри почти се бе влюбил в нея, когато забеляза мъжа на съседната маса да го фиксира с поглед.

Изпита шок — все едно някой бе изсипал ледено кубче в гърба му. Карл Обст. Един човек, когото Анри бе познавал преди много години. Сега седеше с някаква проститутка травестит, целият в пиърсинг, изискано облечен.

Анри беше сигурен, че външният му вид е толкова променен, че Обст не би могъл да го познае. Но щеше да стане много лошо, ако все пак се досетеше.

Вниманието на Обст отново се насочи към компаньона му, а Анри отклони поглед. Смяташе, че е в безопасност, но хубавото му настроение се бе изпарило.

Очарователната млада жена, както и невероятно красивата постановка, избледняха, когато мислите му се насочиха към времето, когато беше мъртъв — и все пак някак си продължаваше да диша.

Анри беше казал на Марти Суицър, че да си в изолатор, е все едно да се озовеш в собствените си вътрешности. Беше тъмно и вонящо и тук приликите свършваха. Защото нищо, което Анри бе виждал, чувал или си бе представял, не можеше да се сравни с тази гадна дупка.

За Анри всичко бе започнало, преди кулите близнаци да се срутят, когато бе нает от „Брустър-Норт“ — частна военна компания за набиране на наемници, която беше по-коварна и смъртоносна от тропическа малария.

Изпратиха го на разузнавателна мисия с четирима други анализатори от разузнаването. Като лингвист беше ценно допълнение към екипа.

Неговият отряд си почиваше в безопасна квартира, когато постовите бяха заловени и обезвредени отвън пред вратата, докато той беше на стража. Останалата част от екипа бяха пленени, пребити почти до смърт и заключени в някакъв затвор без име.

Към края на първата си седмица в ада Анри познаваше всеки един от тези, които ги бяха пленили, по име, особеностите му и предпочитанията: Изнасилвача пееше, докато обесваше затворниците си като паяци — приковаваше ръцете им с вериги зад главите и ги държеше така с часове. Огънят обичаше да си гаси цигарите в телата на пленниците; Ледът ги давеше в леденостудена вода. Анри проведе дълги разговори с един от войниците — Бъзика, — който издевателстваше, като предлагаше да се обади вместо тях, да изпрати писма до близките им или евентуална свобода.