Джеймс Паттерсон - Плажът

Имаше и диваци, и такива, които бяха по-изтънчени в мъченията си, но всички пазачи бяха садисти. Едно обаче трябваше да им се признае — истински се наслаждаваха на работата си.

Един ден графикът на Анри бе променен.

Изведоха го от килията му и го хвърлиха в ъгъла на стая без прозорци — заедно с още трима други мъже от отряда му. Всички бяха окървавени, пребити, с изпочупени крайници.

Блесна ярка светлина и когато очите на Анри най-сетне привикнаха и можеше да вижда, различи камери и шестима мъже с качулки, застанали в редица покрай стената.

Един от тях сграбчи неговия съкилийник и приятел — Марти Суицър, издърпа го в средата на стаята и го изправи на крака.

Суицър отговори на въпросите им, каза им, че е канадец, на двадесет и осем години, че приятелката и родителите му живеят в Отава и че е на военна служба. Да, бил шпионин.

Както се очакваше, той излъга, че към него са се отнасяли добре. Тогава един от мъжете с качулките хвърли Суицър на пода, повдигна главата му за косата и прокара назъбеното острие на голям нож по тила. Бликна кръв и се чу хор от мъжки гласове: Аллах е велик.

Анри бе омагьосан от това колко лесно бе отрязана главата на Суицър пред камерата. Върху лицето на приятеля му бе застинало изражение на пълно отчаяние. Анри си помисли дали да не го извика, сякаш Марти все още можеше да говори.

Имаше още нещо, което никога нямаше да забрави. Как докато очакваше смъртта, целият се изпълни с небивало вълнение. Не можеше да разбере това чувство и не можеше да го пропъди. Докато лежеше върху пода на стаята, той се питаше дали се чувства въодушевен поради това, че скоро щеше да се отърве от мъките си.

Или може би просто беше осъзнал кой е в действителност и каква е същността му.

Изпитваше възбуда от смъртта — дори от собствената си.

В ресторант „Едомае“ сервитьорът върна Анри в настоящето, като доля пресен чай в чашата му. Той благодари машинално, отпи, но не успя да се отърси напълно от спомените.

Замисли се за трибунала, съставен от мъжете с качулки, за обезглавеното тяло на приятеля си, сякаш отново усети вонята в стаята за умъртвяване. Тогава сетивата му бяха толкова изострени, че му се струваше, че чува дори електричеството, течащо по жичките на лампите.

Не откъсваше поглед от мъжете, останали от отряда му, докато ги отделяха от купчината. Реймънд Дрейк, бивш моряк от Алабама, крещеше към бог да му помогне. Другото момче — Лони Бел, бивш тюлен от Луизиана, беше в шок и не промълви нито дума, дори не извика.

И двамата бяха обезглавени с възторжени викове, след което завлякоха Анри за косата до средата на стаята. Някъде отвъд светлината се чу глас:

— Кажи името си пред камерата. Кажи откъде си.

— Ще те чакам въоръжен в ада — отвърна той на арабски. — Изпрати най-дълбокото ми презрение на Саддам.

Те се разсмяха. Подиграха се с акцента му. А после сложиха превръзка на очите му. Лъхна го смрад. Анри чакаше да го хвърлят на земята, но вместо това, покриха главата му с грубо одеяло.

Навярно бе припаднал, защото когато се събуди, беше завързан с въжета и набутан в багажника на кола. Прекара там няколко часа, след което го изхвърлиха до сирийската граница.

Страхуваше се да повярва, но беше истина.

Той беше жив. Беше жив .

— Кажи на американците какво направихме, невернико. Какво ще направим. Ти поне се опита да говориш нашия език.

Ходилото на тежък ботуш се стовари върху кръста му и колата потегли.

Анри се върна в Съединените щати — от Сирия до Бейрут, чрез нелегален канал от приятелски настроени тайни поддръжници (сдоби се и с нови документи за самоличност), а след това с товарен самолет от Бейрут за Ванкувър. Оттам се придвижи на автостоп до Сиатъл, открадна кола и се насочи към малък миньорски град в Уисконсин. Но Анри не се свърза с човека от „Брустър-Норт“, който го бе наел.

Никога повече не искаше да вижда Карл Обст. Никога.

Все пак от „Брустър-Норт“ бяха направили страхотни неща за Анри. Когато го наеха, те заличиха напълно миналото му, зачеркнаха истинското му име, пръстовите отпечатъци, цялото му досие в архивите. А сега се предполагаше, че е мъртъв.

Точно на това разчиташе.

Май-Брит седеше срещу него в елегантния японски клуб в Тайланд и забеляза, че компаньонът й се е отнесъл някъде далеч от нея.

— Добре ли си, Пол? — попита младото момиче. — Да не би да се ядоса, задето онзи мъж ме зяпаше?

Двамата заедно проследиха с поглед Карл Обст, който излезе с приятеля си. Не погледна назад.