Джеймс Паттерсон - Плажът

Не, не мислех, че ще успея.

Марко/Ролинс беше на две крачки от своя „Смит енд Уесън“. Освен това изглеждаше влудяващо спокоен. Краката му бяха кръстосани при глезените и ме наблюдаваше, сякаш бях участник в телевизионно шоу.

Използвах този ужасяващ миг, за да запомня приветливото и с правилни черти лице на негодника. В случай че някак си успея да се измъкна жив оттук. В случай че ми се удаде възможност да го опиша на полицаите.

— Можеш да ме наричаш Анри — заговори той.

— Анри кой?

— Не се тревожи за това. Не е истинското ми име.

— И какво сега, Анри?

Той се усмихна и попита:

— Колко пъти някой ти е казвал: „Би трябвало да напишеш книга за живота ми?“.

— Навярно веднъж седмично — отвърнах. — Всички си мислят, че историята на живота им е достойна за роман, който ще се превърне в бестселър.

— Ъхъ. А колко от тези хора са наемни убийци?

Телефонът в спалнята ми иззвъня. Знаех, че вероятно е Аманда. Анри поклати отрицателно глава и чух как гласът на моята любима остави съобщение на телефонния секретар.

— Имам да ти разказвам много неща, Бен. Настани се удобно. Съсредоточи се върху настоящето. Може би ще останем тук известно време.

— Имаш ли нещо против да включа касетофона? В спалнята ми е.

— Засега няма нужда. Не и докато не оформим нашата сделка.

— Добре. Говори — кимнах, но си мислех: Сериозно ли говори? Един наемен убиец иска да сключи договор с мен?

Но пистолетът на Анри се намираше почти до ръката му. Оставаше ми единствено да играя по свирката му, докато настъпи подходящият момент да действам.

Най-досадните автобиографични истории започват с „Бях роден“, затова се облегнах назад и се подготвих да чуя въпросната сага.

Но Анри не ме разочарова. Започна историята си отпреди да бъде роден.

Като въведение ми съобщи, че през 1937 имало един французин, евреин, собственик на печатница в Париж, който бил специалист по стари документи и мастила.

Анри ми каза, че този мъж много рано осъзнал реалната опасност от Третия райх и заедно с неколцина свои сънародници напуснал Париж, преди нацистите да нахлуят във френската столица. Този мъж, този печатар избягал в Бейрут.

— И така, младият евреин се оженил за ливанка — продължи Анри. — Бейрут е голям град, Париж на Близкия изток, и той успял много добре да се приспособи към новата среда. Отворил печатница, имал четири деца, живял хубав и пълноценен живот. Никой не го разпитвал. Но останалите бегълци, приятели на негови приятели, го открили. Нуждаели се от документи и фалшива самоличност и той им помогнал да започнат нов живот. Работата му е отлична.

— Е отлична?

— Той все още е жив, но вече не живее в Бейрут. Работи за Мосад и те са го преместили от съображения за сигурност. Бен, няма начин да откриеш моя приятел. Остани в настоящето, остани с мен, приятелю. Разказвам ти за него, защото този фалшификатор работи за мен. Аз осигурявам храната на масата му. Аз пазя тайните му. Той създаде Марко, Чарли, Анри и още много като тях. Когато изляза от тази стая, ще бъда някой друг.

Часовете се нижеха.

Запалих лампата и се върнах на мястото си. Бях толкова погълнат от разказа на Анри, че дори забравих за страха.

Анри ми разказа как е оцелял от зверско пленничество в Ирак и как след това решил, че повече няма да се съобразява със законите или морала.

— И така, какво представлява животът ми сега, Бен? Наслаждавам се на всяко удоволствие, което можеш да си представиш. А за да го правя, имам нужда от много пари. Ето тук се появяват Воайорите. Тук се появяваш и ти.

Пистолетът ме държеше прикован на мястото ми, но в същото време бях толкова завладян от историята, че почти забравих за него.

— Кои са Воайорите? — попитах аз.

— Не сега — отвърна той. — Ще ти кажа следващия път. След като се върнеш от Ню Йорк.

— И какво смяташ да направиш? Да ме качиш насила на самолета? Едва ли ще успееш да вмъкнеш пистолет на борда.

Анри извади един плик от джоба на сакото си и го плъзна по масата. Взех го, отворих го и извадих купчина фотографии.

Устата ми пресъхна. Бяха снимки на Аманда с изключително високо качество, съвсем скорошни. Тя караше ролкови кънки само на една пресечка от апартамента си, облечена в бялата тениска и розовите шорти, с които беше, когато се срещнахме на закуска вчера сутринта.

Аз също се виждах на една от снимките.

— Задръж ги, Бен. Мисля, че са много хубави. Това означава, че във всеки момент мога да се добера до Аманда, така че дори и не си помисляй да отидеш в полицията. Така не само ще се самоубиеш, но ще убиеш и Аманда. Разбираш ли?