Джеймс Паттерсон - Плажът

Жестикулацията на Анри постепенно започна да се успокоява. Той ми разказа как се разхождал с ферарито, как се впуснал в тридневно пътуване до Флоренция, както и за живота, който вярвал, че бил заслужил.

— Не изтече много време след това пътуване до Флоренция, когато Джина ми обясни всичко за Алианса, включително и това, че Ян бил един от най-важните му членове.

С това бил сложен край на приказното му пътешествие из Западна Европа. Тялото на Анри се напрегна, а интонацията му се промени от отпусната и провлачена на накъсана и забързана.

— Джина ми каза още, че Алиансът бил тайна организация, съставена от хора с най-изискан произход, под което тя разбираше много богати, приказно богати. Спомена ми още, че те биха могли да ме използват, „да се възползват от моите таланти“, точно така го каза. И добави, че за това ще получавам щедри възнаграждения. И така, оказа се, че Джина въобще не ме обичаше. Беше ме избрала с определена цел. Разбира се, това малко ме нарани. Отначало се замислях дали да не я убия. Но нямаше нужда от това, нали, Бен? Всъщност щеше да бъде глупаво.

— Защото именно нейните хора са те наели да убиваш за тяхно развлечение?

— Разбира се — кимна Анри.

— Но каква е ползата за Алианса от всичко това?

— Бенджамин — търпеливо поде Анри, — те не ме наеха само да убивам . Аз снимам работата си. Правя филмчета за тях . Те плащат, за да гледат .

Анри вече ми бе казал, че убива за пари, и ето че нещата започнаха да се връзват. Той убиваше и правеше филми за тези сексуални екзекуции, но само за подбрана аудитория, при това срещу извънредно висока цена. Сега подредбата на сцената с убийството на Ким придобиваше смисъл. Но аз все още не можех да проумея защо Анри удави Ливън и Барбара. Как би могло да се обясни това двойно убийство?

— Ти заговори за Воайорите. За задачата ти на Хаваите.

— Да, помня. Хм, първо трябва да разбереш, че Воайорите ми предоставяха пълен простор при взимането на творческите решения — обясни ми Анри. — Избрах Ким от нейните фотографии. Прибягнах до един номер, за да се сдобия със сведения от агенцията й. Казах им, че искам да издам книга за нея, и попитах кога ще се върне от мястото на снимките.

Те ми казаха къде се намира, а останалото не бе трудно да се разбере: кой е островът, кога ще пристигне Ким и в кой хотел ще отседне. И докато чаках пристигането й, убих малката Роза. Тя беше вкусно парче, amuse-boushe…

— Амюз какво?

— Означава предястие. Нейният случай не се финансираше от Алианса. Затова си позволих да предложа филма на търг — да, има пазар за тази стока. Така спечелих допълнителна сума, а освен това се погрижих видеото да стигне и до холандеца. Ян си пада по млади момичета, а аз исках да възбудя апетита на Воайорите за моята продукция. Когато Ким пристигна на Мауи за снимките, аз започнах зорко да я следя.

— Под псевдонима Нилс Бьорн? — попитах аз.

Анри се сепна. После се намръщи.

— Откъде знаеш това?

Бях допуснал грешка. Не можех да се отърся от необяснимото подозрение, че именно Джина Праци е била жената, която ми бе позвънила в Хаваите, за да обърна повече внимание на един от гостите — Нилс Бьорн. Явно подозрението ми се потвърждаваше и това никак не се хареса на Анри.

Но защо Джина Праци искаше да предаде Анри? Какво още не знаех за тях двамата?

Всичко това ми се струваше много важен елемент в историята на Анри, но мислено се стегнах и застанах нащрек. Заради собствената си сигурност бях длъжен много да внимавам да не разгневя Анри. Трябваше да бъда крайно предпазлив.

— В полицията получиха сигнал — казах му аз. — Някакъв търговец на оръжие с това име напуснал „Уайли Принсес“ точно по времето, когато Ким е изчезнала. Така и не могли да го разпитат.

— Ще ти кажа нещо, Бен — рече ми Анри. — Аз бях Нилс Бьорн, но вече унищожих тази самоличност. Никога повече няма да я използвам. Така че за теб тази следа сега не е от значение.

Той се надигна рязко от шезлонга си и леко придърпа края на сенника, за да се скрие от слънчевите лъчи. Побързах да се възползвам от тази ненадейна пауза, за да успокоя нервите си.

Тъкмо сменях старата касета с нова, когато Анри рече:

— Някой идва.

Сърцето ми отново заблъска като лудо в гърдите.

Засенчих очи с ръце и погледнах към прашната диря от автомобила, който се приближаваше през пустинята от запад. От възвишението се спускаше черен седан.

— Бързо! — извика ми Анри. — Вземи си нещата, очилата, стола и влез вътре.