Найджел Маккрери - Мълчалив свидетел

Откъм кабинета се чу силен и решителен глас:

— Изчакайте!

Той бе сам, разбира се, и очакваше единствено нея, но държеше да изиграе плоския си номер на надмощие, а тя не можеше да му попречи. Това положение си оставаше неизменно през цялото време, откакто работеше в полицията. Ако някой от началниците не се опитваше да й се сложи или да я убеди, че едно забавление в леглото ще повиши шансовете й за издигане, то той бе зает с опити да я унижи, да омаловажи успехите й, да преувеличи провалите й.

Бе видяла толкова жени да постъпват в полицията, изпълнени с амбиции, и не след дълго да напускат, пречупени от системата. Ако някоя все пак успяваше да устои и да постигне някакъв успех, веднага я набеждаваха за лесбийка. Знаеше, че това е общоприетото мнение и за самата нея и начинът й на живот не опровергаваше тази заблуда. Наближаваше четирийсетте, не бе омъжена, живееше сама — каква друга можеше да е? Е, всъщност не бе лесбийка, но в никакъв случай нямаше да тръгне да се унижава и да обяснява подробности за сексуалния си живот.

— Влез! — прогърмя гласът.

Тя отново си пое дъх, натисна дръжката и влезе в кабинета. Бе обзаведен в стила, типичен за високопоставените служители на полицията, който можеше да се определи с една дума — лукс. Дебел килим на пода, дъбово бюро, барче за напитки, телевизор и видео, кът за отмора с два големи фотьойла, безброй грамоти, снимки, трофеи по стените и полиците.

Той я изгледа изпитателно, демонстрирайки раздразнението си, после й посочи да седне на един не особено удобен стол срещу бюрото му. Мястото му бе стратегически избрано. Нито достатъчно близо, за да не се допусне фамилиарничене, нито твърде далече, за да не се налага да повишава глас. Държеше да говори тихо и убедително: смяташе, че така звучи авторитетно — не че се получаваше, помисли си тя, но това бе друг въпрос.

— Е, в голяма каша се забъркахме, какво ще кажеш?

Фармър го погледна, искаше й се да му каже колко го презира, но продължи да мълчи.

— Ти успя да изкараш всички в тази полиция пълни глупаци, и то без ничия помощ, съвсем сама. Можем само да се молим онзи да не реши да ни съди и да ни доведе до просешка тояга. Бог знае какво щеше да каже баща ти, ако бе жив. Той не бе мекушав като мен… — Тя изчака продължението. — Беше ми инспектор, когато станах младши детектив. — Хариет знаеше какво ще е следващото му изречение: бе чувала тирадата десетки пъти. — Той бе най-добрият шеф, когото някога съм имал, строг, но справедлив.

Тя знаеше, че според баща й Марк Уърдс бе най-големият тъпанар, постъпвал някога в полицията. Щеше да му го каже някой ден, надяваше се това да стане в деня на пенсионирането му, когато тя щеше да наследи поста му, а той щеше да е безсилен да й стори каквото и да е. Но засега трябваше просто да се защитава.

— Все пак бе нарушил условията на гаранцията си.

— Хващаш се за всяка сламка, а? — Фармър знаеше, че е така, но не можеше да измисли нищо друго. — Да се надяваме, че и там не сте се издънили нещо!

За момент си представи как се пресяга през бюрото и забива силен юмрук в лицето му. Остана неподвижна.

Той се изправи и закрачи из стаята, поставил ръце зад гърба си, с познатото изражение „да поставим картите на масата“.

— Поех риск, когато те назначих на този пост, Хариет. За мен това бе начин да изразя благодарността си към паметта на баща ти, да му се отплатя за всичко, което той е направил за мен…

„Това ли се казва, когато се канят да те изритат?“ — почуди се Фармър.

— Наистина вярвах, че точно ти, с твоя произход, можеш да се справиш с отговорностите, произтичащи от този пост. — Той спря и я погледна. — Явно съм сгрешил.

Тя не си спомняше да е изпитвала такава омраза към друг човек през живота си. Често бе чувала израза, че всеки може да стане убиец при определени обстоятелства, но до този момент не бе осъзнавала, че е вярно. Всичко, което превзетото надуто копеле каза след това, й прозвуча като далечно ехо.

— Ти ме предаде, Хариет, ти предаде полицията и още по-лошо — предаде самата себе си. Наистина нямам друг…

Рязкото почукване на вратата го прекъсна насред изречението. Той се опита да нареди на натрапника да изчака отвън, но бе прекалено късно. Адамс вече бе влязъл.

— Извинете, сър, но имаме напредък по случая. — Том погледна Фармър. — Стърготините от боя, които открихте, госпожо… ами оказа се, че съвпадат напълно. Били сте права през цялото време, убиецът е Ричард Оуен.

Тя бе не по-малко изненадана от Уърдс от това съобщение, но се опита да потисне реакцията си. Сега бе ред на Уърдс да се смути.