Найджел Маккрери - Мълчалив свидетел

— Осъзнаваш ли значението на признанието, което правиш?

— О, да, напълно. Мисля, че е време за истината, не е ли така? — отвърна той.

Сам стоеше пред спешното отделение на болницата „Парк“, където бяха приели Джанет. Тревър Стюърт дойде при нея. Тя се зарадва да го види и дори — за своя изненада — го прегърна силно. После двамата седнаха един до друг и тя му описа ситуацията. За пръв път, откакто се познаваха, Тревър не остроумничеше, а слушаше внимателно и попиваше всяка нейна дума. Когато тя завърши, той я хвана за ръка.

— Мисля, че поне разбирам мотивите му.

Сам се изненада.

— Но защо не си ми казал досега?

— Не ми изглеждаше свързано с разследването, поне не досега.

Тя го изчака да продължи.

— Мисля, че е заради дъщеря му — Клер.

— Тя не е ли умряла при нещастен случай?

— Ами и така може да се каже. Свръхдоза наркотици на някакъв купон.

— Преди колко време е станало това?

— Преди три години. Но Клер не е била невинната душа, за каквато Оуен я представя. Всъщност постоянно е създавала проблеми. Замесила се с неподходяща компания, започнала да взема наркотици, да краде — дори и от родителите си, за да си осигурява пари за дрога. Не знам как са се оправяли с нея. Мисля, че Джанет си е давала сметка какво става, но Ричард не е искал да чуе и дума против дъщеря си. Приел смъртта на Клер като много тежък удар. Джанет направила каквото могла, тя е силната личност в тяхното семейство, но мина цяла година, преди той да се върне на работа. Мисля, че всъщност така и не се е възстановил напълно. В скръбта си открил Бог и станал нещо като „прероден“ християнин.

— Имат ли други деца?

— Не. Клер е била единственото им дете.

— Къде е било онова парти?

— Доколкото си спомням, в някакъв местен клуб.

— Да не би да е бил клубът на Бърд?

— Да, всъщност точно там.

Лабораторията на Марша бе пълна с дрехите и другите дреболии, иззети от дома на Оуен. Всяко нещо бе опаковано поотделно, с индивидуален етикет, и сега чакаше реда си да бъде внимателно огледано от специалистите. Няколко човека събираха нишките, полепнали по дрехите, други ги поставяха на плаки и започваха да ги оглеждат с микроскопите. Всички знаеха, че работата ще отнеме много време, но това не помрачаваше ентусиазма им да не пропуснат нищо.

Когато Джанет се появи, готова да си тръгне, Тревър си беше отишъл и Сам чакаше сама. Лекарите бяха настояли да я задържат в болницата за през нощта, но тя бе успяла да ги убеди, че в момента съпругът й се нуждае от повече грижи, отколкото тя самата, и им обеща да се върне, ако отново усети, че може да припадне.

Сам бе паркирала колата си точно пред спешното отделение, на служебния паркинг. Настани Джанет да седне и подкара към полицейското управление. Недоумяваше какво да каже, за да я успокои. Настана неловка тишина. Джанет проговори първа:

— Знаех, че е болен, от известно време беше различен. Така и не се съвзе след смъртта на дъщеря ни. Тя умря от свръхдоза наркотик преди няколко години, ако не знаеш. Но никога не съм си представяла, че може да… убие някого. Все още не вярвам, че е способен на подобно нещо. Той е толкова добродушен. Ти го познаваш, Сам, знаеш, че не може да го е извършил.

— Мисля, че уликите срещу него са доста сериозни. Не си ли забелязала нещо особено?

— Не, той ми бе забранил да влизам в кабинета му. Казваше, че иска да си има свое място. Не ме пускаше дори да обирам праха.

— Сещаш ли се за нещо, което може да му помогне, да обясни психическото му състояние по време на убийствата?

— Той си водеше дневник. Дали може да е от полза?

— Възможно е. Къде се намира?

— В сейфа му в лекарския кабинет.

— Дали е още там?

— Освен ако полицаите не са го претърсили вече.

— Имаш ли нещо против да отидем и да го потърсим?

— Не, ако ще помогне. Убедена съм, че той е болен човек, не го е направил от злоба. Ако онези хора не бяха осигурявали на Клер проклетите наркотици, тя щеше да е още жива и аз може би щях вече да съм баба.

Сам се опита да прояви съчувствие, но си спомни вида на тялото на Франсис и болката в очите на баща й, когато го бе срещнала в моргата. Трудно й беше да прояви искрено съчувствие или разбиране към извършеното от Оуен.

— Искам да те помоля само за едно. Може ли да вляза сама? Знам къде се намира. Няма да се бавя повече от няколко минути, но предпочитам аз да съобщя новината на персонала. Достатъчно ще се разстроят, когато пристигнат полицейските коли. По-добре да го чуят от мен.