Найджел Маккрери - Мълчалив свидетел

Фармър се приближи до тях, взе папката от ръцете на Сам и я подаде на Адамс.

— Браво, Том!

— Не е моя заслугата. Трябва да благодариш на доктор Райън. Тя донесе пробите от боята, по които направихме съпоставката, не аз.

Фармър погледна Сам, после пак Адамс.

— Остави ни за малко насаме, ако обичаш, Том.

Адамс се отдалечи и застана до Марша, която все още ровеше в останките от огъня, надявайки се да открие нещо. Щом останаха сами, Фармър рече:

— Какво ти казах за намесата в разследването?

— Не съм имала намерение да се меся, просто обстоятелствата се стекоха така. Предадох информацията веднага щом се сдобих с нея. Не виждам какво друго бих могла да сторя. Ако искаш да направиш официално оплакване, твоя си работа.

— О, не! Не съм чак такава глупачка. Нали така целият свят ще научи, че ти си разрешила случая и аз ще стана за посмешище. Оуен ще бъде заключен в някоя психиатрична болница до края на живота си, а това ще си остане нашата малка тайна. Мисля, че тази развръзка ще удовлетвори всички засегнати.

— Добре.

— Виж какво, не ме бива много по тия неща, а и отчасти още смятам, че не е твоя работа да се занимаваш с разследването, но все пак благодаря, чудесно се справи.

Сам знаеше колко трудно й бе да изкаже тази похвала и затова го оцени по достойнство.

Фармър продължи:

— Честно казано, ако ти не си беше пъхала носа, където не ти е работата, можеше не само да ме отстранят от случая, а и да ме уволнят.

Патоложката се опита да прозвучи любезно:

— Благодаря. Наистина все си пъхам носа навсякъде, но какво да се прави — професионален недостатък.

— Е, мисля, и двете сме благодарни, че се случи така.

— Какво ще стане с Бърд?

— Все още е задържан за нарушаване условията на гаранцията. Предполагам, че ще оттеглим обвинението, ако той се съгласи да не ни съди. Обикновено се постигат подобни споразумения.

За пръв път, откакто се познаваха, Сам усети някакво взаимно разбирателство между себе си и Фармър.

Откъм алеята пред къщата се чуха викове и писъци и двете хукнаха натам. Джанет Оуен се бореше с двама полицаи. Беше ядосана, объркана и разстроена заради факта, че полицаите и екипът от лабораторията претърсват къщата й и безцеремонно изнасят на купчини собствените й дрехи и вещи.

— Дрехите ми! Къде носят дрехите ми?

Сам каза на Фармър:

— Аз ще й съобщя. Познаваме се.

— Ще трябва да дойде да разпитаме и нея.

— Разбирам, но ако не бе тя, аз сигурно сега щях да съм мъртва, така че ми дай малко време да я успокоя и после ще я докарам в участъка да говориш с нея.

Фармър кимна:

— Добре. И бездруго трябва първо да си поговоря със съпруга й.

Сам тръгна по алеята и пресече кордона от полицаи. Джанет веднага я позна.

— Какво, по дяволите, става, Сам?

— Заради Ричард е. Арестуваха го.

— Но защо?

— Хайде да отидем в колата ми и ще ти обясня.

— Не. Ако знаеш нещо, кажи ми го сега.

— Съжалявам, Джанет, но той бе арестуван за убийство. Отговорен е за смъртта на Марк Джеймс и момичето на Първис.

Ефектът от думите на Сам върху Джанет бе опустошителен. Лицето й пребледня, а очите й са облещиха. Тя загуби съзнание и политна напред. Сам я хвана и с помощта на един полицай я положи внимателно на тротоара, после бързо свали сакото си и го постави под главата й. Нареди на младия полицай, който се суетеше край нея:

— Извикай линейка!

Хвана ръката на Джанет и започна да я разтрива ритмично, докато чакаше пристигането на линейката.

Адамс гледаше как Оуен подписва всички стандартни формуляри и документи в приемната на участъка. Веднага след това отведоха него и адвоката му в стаята за разпити. Двете видеокамери вече работеха, едната показваше общ план от стаята — Фармър и Адамс от едната страна на масата, Оуен и адвокатът му от другата. Втората камера бе разположена така, че да показва в едър план лицето на задържания. Телевизорът в стаята на детективите бе свързан с двете камери и така останалите можеха също да следят разпита.

Фармър заговори:

— Започваме разпит относно убийствата на Марк Джеймс и Франсис Първис. Предполагам, че можете да ни помогнете с информация за тях.

Оуен продължи да мълчи още известно време, оглеждайки лицата на двамата полицаи.

— Ако ме питате дали аз съм ги убил и после съм направил разрезите на телата им, да, аз го направих. — Той се усмихна право към камерата. — И още нещо. Изобщо не съжалявам за стореното.

Господин Робъртсън, адвокатът му, се наведе към него и му прошепна: