Найджел Маккрери - Мълчалив свидетел

Оуен се върна почти веднага в дневната, но този път не отиде до прозореца, а спря точно зад Сам. Тя се обърна и го погледна през рамо. Беше омотал въжето около едната си длан и в момента режеше края му със скалпел. И той я погледна.

— Най-острото нещо в къщата. Може да среже почти всичко за нула време.

Тя му се усмихна притеснено и се насили да обърне небрежно глава напред, въпреки че очакваше всеки момент въжето да се омотае около врата й и острието на скалпела да прониже гърлото й.

Опита се да продължи разговора, за да се ориентира по гласа му за местоположението му.

— Не знаех, че се интересуваш от клуба на Бърд.

Отговорът прозвуча рязко и почти гневно:

— Не се интересувам. Обаче се разправят най-различни неща. Лошо влияе върху младите. Заслужава да бъде затворен.

Сам забеляза снимката на младо момиче, поставена на полицата над камината, и я използва като извинение да стане и да се отдалечи от Оуен.

— Много е красива. Коя е?

— Дъщеря ми. На тази снимка е на осемнайсет, току-що я бяха приели право в „Тринити“. Целият живот бе пред нея.

— А къде е сега?

— Мъртва е. Убиха я преди няколко години.

Тя се смути и изненада. Осъзна колко малко всъщност знае за Оуен. Винаги го бе харесвала като приятел и колега, но не бяха близки и тя никога не бе проявявала интерес към личния му живот. Сигурно и с останалите бе така. Той умееше да създава впечатление за приятелски отношения, без да разкрива нищо от себе си. Докторът рязко се завъртя към нея и по блясъка в очите му Сам усети, че той се кани да направи следващата стъпка, че сега ще завърши започнатото преди няколко дни, когато се бе опитал да я изблъска от пътя.

Фармър бе в стаята за разпити, когато й се обадиха. Сержантът, който вдигна телефона, го направи съвсем небрежно.

— Ало, младши детектив Паркър, „Убийства“. — Той се заслуша в това, което му казваха от отсрещната страна, после извика: — За теб е, шефе, от лабораторията, свързвам те.

Тя бързо вдигна телефона.

— Старши детектив Фармър. Мога ли да ви помогна?

На другия край на линията бе Брайън Уотън. Хариет го познаваше добре и високо ценеше професионализма му. Беше й осигурявал съществена информация в не един от случаите, по които бяха работили заедно. Сега обаче той й каза нещо, което никак не й се искаше да чуе.

Адамс я погледна, а всички други в стаята млъкнаха.

— Сигурен ли си?… Осъзнаваш ли какво говориш?… Да, сигурна съм. — Фармър затръшна ядосано слушалката. — По дяволите, по дяволите, по дяволите!

Адамс и останалите продължаваха да мълчат. Тя се изправи и погледна детективите. Въздъхна дълбоко.

— Има една добра и една лоша новина. Връщаме се на изходна позиция. Отпечатъците в колата на Първис са фалшифицирани и ние се оказахме в положението на пълни глупаци.

Един от помощник-детективите попита:

— А каква е добрата новина?

Фармър изръмжа в отговор:

— Това е добрата новина, лошата е никой да не си помисля за почивка, докато не хванем убиеца.

Вдигна глава към плаката БРАВО , който още висеше от тавана.

— И махнете това, преди да съм удушила, тоест обесила някого!

Сам бе убедена, че единствено появата на Джанет Оуен бе спасила живота й. Тя очевидно бе приключила работа по-рано от обикновено и се бе прибрала право вкъщи. Пристигането бе променило атмосферата в дома и блясъкът в очите на Оуен бе изчезнал. Не си спомняше да се е радвала така да види някого. Без да губи никакво време и въпреки изненадата и недоумението на Джанет, Сам измисли набързо някакво неубедително извинение и веднага си тръгна. Опита се отчаяно да овладее надигащата се паника, но ръката й трепереше толкова силно, че едва успя да пъхне ключа в ключалката на колата си. Преметна палтото си през ръка, опитвайки се да скрие обзелата я паника. Най-после вратата се отвори. Скочи вътре и веднага потегли с бясна скорост, оставяйки Джанет да й маха замислено от вратата. Още преди да се отдалечи много, сълзите изпълниха очите й и тя отби и спря, защото не виждаше нищо. Извади мобилния телефон от чантата си и набра един номер, като напрягаше очи да види цифрите. Успя да се свърже.

— Марша Евънс, моля. — Опита се да успокои гласа си. — Може ли да я потърсите? Обажда се доктор Райън от „Парк“. Много е спешно!

Марша съсредоточено изучаваше плаките през микроскопа си. Смени ги няколко пъти, преди да се убеди, че е готова. Сам седеше на една пейка в другия край на лабораторията. Въпреки че бяха минали няколко часа от разговора й с Ричард Оуен, още не можеше да се успокои напълно. Погледна въпросително приятелката си.