Найджел Маккрери - Мълчалив свидетел

— Саманта!

Завъртя се бързо. Усети как по гърба й пролазват тръпки и в първия момент, след като чу гласа на Оуен, не можа изобщо да помръдне. Все пак волята и инстинктът за самосъхранение надделяха и тя му се усмихна и махна с ръка. Той прекоси градината и дойде при нея. Забеляза, че е със същия елегантен блейзър, с който бе облечен в нощта, когато бяха открили трупа на Джеймс. На ярката дневна светлина той й се видя доста по-различен, отколкото си го спомняше, и нямаше никакво съмнение, че е син на цвят.

— Каква приятна изненада! Какво правиш тук?

Усети как тялото й се напряга и започва леко да трепери. Знаеше, че трябва да се успокои, трябваше на всяка цена да се държи съвсем нормално, за да се измъкне от ситуацията. Мобилизира цялата си находчивост и отвърна небрежно:

— Почуках на предната врата, но никой не ми отвори. Реших, че може да си в градината.

— Е, намери ме. Ходих да пазарувам. Колата ми е в гаража, така че обикалях пеша. Ходенето определено ми се отразява добре. Искаш ли кафе?

Единственото, което искаше тя в момента, бе да избяга по улицата, викайки за помощ, и да съобщи на целия свят, че добрият стар доктор Оуен е всъщност убиец маниак, който трябва да остане затворен до края на живота си. Вместо това, малодушно прие поканата му:

— С удоволствие ще изпия една чаша.

Последва Оуен и двамата влязоха в къщата през предната врата. Никога не се бе чувствала толкова напрегната през живота си. Погледът й се стрелкаше във всички посоки, търсейки евентуален изход за бягство или поне някакъв предмет, който да използва за самозащита. Сърцето й вече биеше толкова ускорено, та Сам бе сигурна, че Оуен щеше да забележи. Отчаяно се опита да запази спокойствие.

— Всъщност не бях сигурна, че ще те открия. Мислех, че може да си в кабинета си.

— В четвъртък не ходя там. Джанет ме замества, предпочита да не изоставя напълно работата. Сега да се погрижим за кафето.

Той тръгна към кухнята, като междувременно свали блейзъра си и го метна небрежно на един стол. Сам реши да се възползва от възможността и тръгна крадешком към сакото. Оставаха й само две-три крачки, когато гласът му откъм кухнята я накара да спре:

— Без захар и сметана, нали така?

Тя отвърна:

— Да, точно така, благодаря.

Пое си дълбоко дъх и отскубна няколко нишки от сакото, после бързо ги скри в бялата салфетка, която бе извадила от чантата си. Тъкмо я сгъваше, когато Оуен се появи откъм кухнята с две димящи чаши кафе. Сам вдигна салфетката към носа си и се престори, че подсмърча.

— И ти май си изстинала като мен. Да ти дам ли някакво хапче?

Поклати глава:

— Не, благодаря. Ще се оправя.

Оуен остави своята чаша на малката масичка и отиде до прозореца.

— Извини ме за момент, но трябва да пренавия щората, едното въженце се е скъсало.

Докато той бе с гръб към нея, Сам пъхна салфетката в чантата си.

— Е, предполагам, че не си се отбила без никаква причина. Ще ми кажеш ли какво мога да направя за теб?

Тя преглътна трудно.

— Стигнах до задънена улица и при двете убийства. Реших да се посъветвам с теб. Може би имаш някоя полезна идея.

— Мислех, че са арестували онзи Бърд за убийствата.

— Така е, но аз не съм убедена, че е той.

— Наистина ли? Може ли да те попитам защо?

Оуен се обърна. Държеше дълго бяло въже в ръката си и го прекарваше между дланите си напред-назад. Движението подейства почти хипнотизиращо на Сам и тя усети как се вкаменява — като жертва на змия, очакваща смъртоносния й удар.

— Прекалено много неща не пасват.

— Например?

Ръцете му продължаваха да се движат още по-забързано.

— Отпечатъците от пръсти — някой ги е поставил нарочно в колата.

— Нарочно? Защо мислят така?

— Експертът от лабораторията забелязал нещо нередно.

— За пръв път го чувам. Кога е станало това?

— Вчера вечерта.

— Значи ли това, че ще го пуснат на свобода?

Дишането на Сам започна да повтаря ритъма, с който се движеше въжето в ръцете на Оуен. Тя отпи от кафето си насилено спокойно и се опита да запази естественото си изражение.

— Нямам представа.

— Е, да се надяваме, че поне ще затворят онзи негов клуб.

Тя кимна в престорено съгласие. Оуен спря да придърпва въжето и каза:

— Много е дълго. Ще трябва малко да го отрежа. Ей сега се връщам.

Той изчезна в кухнята, а Сам се почуди дали да не се втурне към вратата. Нямаше да издържи още дълго. Осъзна обаче, че ако избяга, той ще разбере, че тя е открила истината, и може да изчезне, преди полицията да го залови.