Найджел Маккрери - Мълчалив свидетел

Брайън бе много едър мъж и по вида му веднага се отгатваше, че е върл почитател на бирата. Беше висок доста над метър и осемдесет и имаше гъста черна брада и очила с дебели стъкла. Все пак Марша много го харесваше. Той принадлежеше към редкия вид на женените мъже с щастливи семейства и тя се чувстваше съвсем спокойна в компанията му.

Въпреки че бе прекарал почти целия си живот, изучавайки отпечатъци от пръсти, той все още подхождаше с ентусиазъм към работата си.

Брайън настани Марша на един стол и включи малкия диапроектор, поставен в дъното на стаята. На стената се появи образът на четири отпечатъка от пръсти, разположени близо един до друг.

— Отначало не бях сигурен, но колкото повече ги гледам, толкова повече се убеждавам, че нещо с тях не е наред.

Марша се вгледа в отпечатъците, но не видя нищо подозрително.

— На мен ми изглеждат съвсем нормални.

Брайън стана от стола си и започна да сочи с пръст по стената.

— Опъни дланта си. Пръстите са с различна дължина. Показалецът ти е по-къс от средния пръст, безименият пръст е по-дълъг от показалеца, но също е по-къс от средния, и така нататък. Сега — заяви подчертано тържествено, — ако се вгледаш в отпечатъците, намерени в колата, върховете на пръстите са разположени на една линия.

— И?

— Това става само когато човек хваща някакъв цилиндричен предмет, например чаша. Но не може да се получи, когато ръката се допре до плоска повърхност. — Марша придърпа стола си по-близо до екрана. — Освен това краищата са плътно очертани. Това се получава, когато ръката оказва натиск, за да вдигне някакъв предмет например.

— Но отпечатъците са на Бърд, нали?

Брайън кимна:

— На Бърд са, в това няма съмнение, но не мисля, че той ги е оставил в колата. Мисля, че са били поставени от друг човек.

Марша не повярва.

— Как? Мислех, че е възможно само в детективските романи.

— Но в добрите романи. Ще ти покажа нещо.

Той отиде до чешмата в другия край на лабораторията и напълни стъклена мензура с вода, после се върна и й я подаде.

— Ето, вземи я за момент.

След няколко секунди той пое чашата от нея и я отнесе до една от работните маси. Там я покри с алуминиев прах, използвайки специална четчица. Когато свърши, показа на Марша собствените й отпечатъци, които сега се виждаха съвсем ясно по повърхността на мензурата.

— Ако вземем парче от тази лента — отряза малко от едно руло на бюрото си и притисна парчето върху отпечатъците й — и внимаваме… да не… останат… мехурчета… би трябвало да мога да вдигна отпечатъците ти от стъклото. — Внимателно отлепи лентата. — Ето, отпечатъците са вдигнати от мензурата. — Той я показа на Марша, там ясно се виждаха извивките на отпечатъците й. — Сега, ако взема тази мензура — взе друга от работния плот — и притиснем отпечатъците ти върху нея, би трябвало да… успея да… ето, готово. — Отдели лентата тържествуващо и подаде втората мензура на Марша. — Отпечатъците са преместени от чаша А върху чаша Б. И това е доказателство, че ти си извършила престъплението.

Марша погледна собствените си отпечатъци върху мензурата, впечатлена и разтревожена в същото време.

— Сега, ако се вгледаш внимателно, ще забележиш, че върховете на пръстите са разположени един до друг, точно както при отпечатъците на Бърд. И за да е сигурно, че няма да се отлепят, пак ще изчеткам остатъците от алуминиевия прах с четчицата си.

— Сигурен ли си? Тоест ти си експерт, но може ли убиецът да знае тези неща?

Брайън сви рамене:

— Зависи дали си имаме работа с обикновен убиец. Не мисля, че случаят е такъв. Може би господин Бърд си е създал някои доста умни врагове.

Докато Фармър и Адамс вървяха по коридора на участъка, един униформен детектив й извика:

— Извинете, госпожо, но е възникнал сериозен проблем. Търсят ви спешно по телефона в централата.

Тя погледна Адамс, който сви недоумяващо рамене. Обърна се и тръгна назад по коридора. Детективът й отвори вратата и тя влезе. В стаята цареше непрогледен мрак и Хариет напрегна очи, за да види какво става.

Изведнъж лампите светнаха, а десетината детективи от отдел „Убийства“ запяха поздравителната песничка. Всички си бяха сложили шарени картонени шапки и държаха в ръце кутийки бира или чаши вино. На тавана бе закачен голям плакат, на който пишеше БРАВО, ШЕФЕ!

Фармър погледна въпросително Том, който й се усмихна в отговор, явно предварително осведомен за изненадата. Тя се обърна към полицаите и се намръщи: