Найджел Маккрери - Мълчалив свидетел

Затвори багажника на колата и погледна табелата ПРОДАВА СЕ , поставена пред къщата. Тук не му бе останало нищо. Бе решил да се пренесе в апартамента си в Лондон и да прекара там остатъка от живота си. Едва ли съдбата можеше да му предложи още изненади.

Табелата ПРОДАВА СЕ , закачена пред къщата, го накара да побърза. Първоначалният план бе изоставен и трябваше да измисли нов възможно най-бързо. Видя как Малкълм товари в багажника дрехите й. Тази гледка стимулира перверзната наслада от съживяването на собствените му спомени. Горчивите спомени от това как той бе правил същото, как се бе заел със същата мъчителна задача, как бе прекарал цялата нощ в стаята й, опаковайки всички нейни вещи, как бе плакал при вида на всяка дреха, всяка дреболия, как едва не се бе побъркал от мъка. Надяваше се неговата мъка и болка да са били също толкова силни. По ирония на съдбата Франсис сигурно щеше да се озове в крайна сметка в същото гробище, където бе и неговата дъщеря. „Заедно в смъртта“ — засмя се горчиво.

Веднага щом колата на Малкълм потегли към Кеймбридж, той се доближи до къщата. Извади бележник и започна да си води записки. Брой врати, разположение. Разстояние между задния вход и алеята отпред, засенчена ли е алеята или не. Колко е голяма градината отзад и къде води. Държеше винаги да има поне два маршрута за бягство, в случай че нещо се провали. Правеше всичко възможно да избягва усложненията, но Бог помага на тези, които сами си помагат, така че той се подготвяше грижливо и задълбочено.

Приключи с огледа си, доволен, че се е подсигурил срещу всяко неочаквано развитие на нещата, и бързо се върна в колата си. Следващата стъпка бе да обиколи с колата целия район, за да огледа къде какви улици има, накъде водят, има ли задънени улици, неотбелязани на картата пресечки. След половин час реши, че е научил достатъчно и се отправи към дома си. Докато навлизаше в Кеймбридж, се усмихна доволно и си каза: „Скоро, съвсем скоро“.

Приеха с благодарност кашоните и веднага започнаха да разопаковат нещата. Очевидно имаше търсене на малки номера тийнейджърски дрехи, особено в Кеймбридж. Възрастната дама, която прие дрехите, му благодари любезно и изпрати поздрави на дъщеря му. Тя не знаеше кой е и какво му се е случило, така че той просто кимна без обяснения.

Излезе от магазина, спря и погледна назад през витрината. Вече бяха извадили закачалки за дрехите и сега ги подреждаха на лоста, който опасваше стените на магазина. Докато се взираше през витрината, две момичета се приближиха до закачалките и взеха една от роклите на Франсис. Спомняше си я. Беше й я купил от Лондон едно лято. Роклята бе доста скъпа, но толкова й отиваше, че не се бе поколебал да похарчи парите. Сега видя как едното момиче притисна роклята до раменете си. Не му отиваше толкова, колкото на Франсис. Момичето забеляза, че той я гледа, и каза нещо на приятелката си. Тя също се обърна и двете се намръщиха, сякаш бе някой стар воайор, вперил поглед в младите им тела. Отърси се от вцепенението, смути се и бързо се отправи към колата си.

Бе късен следобед, когато Сам най-после стигна до къщата на преподобния Шоу в Литъл Доркинг. Не бе сигурна точно какъв подход да избере и реши да действа според ситуацията. Спря колата, прекоси чакълената алея до входа и почука. Звукът отекна в старата къща, но не последва отговор. Огледа градината отпред в очакване да се появи Пеги и да я отведе при господаря си. Но симпатичното рошаво куче го нямаше и Сам сама заобиколи къщата и влезе в градината отзад. Надникна през няколко прозореца, но не забеляза никакви признаци на живот. Прие това с облекчение, защото реши, че може да свърши онова, за което бе дошла, и да си тръгне, преди преподобният Шоу да се появи. Отиде до гаража и надникна през една пролука между старите дървени врати. По циментовия под се виждаха скорошни петна от масло, но колата, която бе видяла на снимката в дневната, я нямаше. Следващият обект на интереса й бе парникът в дъното на градината. Прекоси градината и тръгна по влажната обрасла пътека към парника. Дори и сега, въпреки сериозната си задача, не можа да се сдържи и спря, за да се наслади на аромата на цветята. Вече бе осъзнала, че е маниачка по отношение на ароматите и че това ще й създаде големи проблеми някой ден.

Плъзна вратата на парника настрани и влезе, после внимателно затвори зад себе си. Не бе съвсем сигурна какво търси. Помисли си, че няма да е зле, ако види табелка с надпис „кураре“ или някакво оборудване за незаконно дестилиране на опиати. За съжаление не откри нито едното, нито другото. Просто това бе парник, в който се отглеждаха всевъзможни цветя. Поне си бе направила труда да види на снимка растението, което търсеше, макар че засега това не й помагаше особено. Във вида му нямаше нищо забележително и бе напълно възможно то да се губи някъде сред джунглата от растения като игла в копа сено.