Найджел Маккрери - Мълчалив свидетел

— Имаш късмет.

— Да, знам. Той е готин. Ще ти върна парите веднага щом си намеря работа.

Сам се усмихна и го прегърна.

— Ами мислех си за парите…

— Няма начин. Ще ти ги върна.

— Не съм казвала, че не искам да ми ги върнеш.

Рики се изненада от този отговор.

— Ела с мен.

Заведе недоумяващия си племенник в кухнята и оттам — в градината. Отвори вратата на бараката за инструменти и извади един гащеризон, чифт гумени ботуши и лопата. После продължи напред до едно доста буренясало място от около половин акър, което смяташе да използва за зеленчукова градина.

— Ето, това е. Изскубваш всички плевели, скупчваш ги ей там, прекопаваш и после вземаш чували с тор от бараката и наторяваш навсякъде. И внимавай да разпределяш тора равномерно.

Рики зяпна, поразен колко работа го чака. Той мразеше градинарството открай време и се противеше с часове дори когато го караха да окоси моравата с електрическата косачка. А това тук си бе тежък физически труд.

— Не бях чувал, че още има робски труд.

— Майка ти знае ли за арестуването ти?

— Не.

— Искаш ли да научи?

— Не.

— Тогава се залавяй за работа. Ще се прибера към шест и ще те закарам до вас.

Тръгна към къщата.

— Извинявай, но много бързам. Иначе бих останала да те погледам известно време, но трябва да извикам такси, защото някой ми е скрил ключовете за колата. А ти не се тревожи. За няколко дни ще свършиш работата и ще смятаме дълга ти за изплатен. Направо си на сметка, ако питаш мен.

Напълно сразен, Рики седна на пейката и започна да развързва обувките си. Като се наведе, забеляза на пейката до себе си връзка ключове. Вдигна ги и извика на леля си:

— Тези ключове ли търсеше?

Сам се обърна смутено и тръгна обратно към племенника си.

— Сигурно крадецът ги е изпуснал, докато е бягал през градината.

Сам грабна ключовете и измърмори тихо:

— Благодаря.

Том Адамс си проправи път в претъпкания бар до малката кафява маса, където седеше Сам. Постави чашата доматен сок пред нея, отпи от бирата си и седна.

Тя вдигна чашата си:

— Наздраве.

Адамс й отвърна и отпи нова глътка от бистрата кафява течност.

Още се чувстваше ядосана на самата себе си и притеснена, че го е поставила в неловко положение, така че бе твърдо решена да му се извини и изглади нещата, доколкото бе възможно.

— Не бях сигурна, че ще дойдеш.

— Нито пък аз. Явно се размеквам.

— И защо дойде тогава?

— Може би защото все още смятам, че ти си най-голямата ни надежда да заловим убиеца.

— Значи не си съгласен с Фармър?

— Тя е шефът и аз съм длъжен да подкрепям решенията й. Но съм виждал доста виновни хора през живота си и не съм убеден, че Бърд е такъв.

Сам бавно отпи от сока си, печелейки малко време, за да събере кураж за извинението си. Той заслужаваше да го чуе, но въпреки това й бе трудно да го изрече.

— Извинявай, просто ми се изплъзна от устата. Бях ядосана. Много глупаво беше да те издъня така.

Колкото да харесваше и уважаваше Сам, Адамс не бе готов веднага да я извини.

— Много глупаво наистина. Друг път не ме моли за услуги.

Беше се надявала всичко да стане по-лесно. Не ставаше.

— Не беше нарочно.

Той тропна с чашата си по масата и така разля малко от бирата.

— В тази игра, доктор Райън, доверието е всичко. Без него нищо няма смисъл. Ти не само ме предаде, но и ми издейства конско от Фармър, а то бе последното, от което имах нужда. Цялата ми кариера можеше да отиде по дяволите само защото ти направих услуга.

Не бе виждала Том така ядосан досега и се притесни, че тя е причината за гнева му.

— Мога да поговоря с нея, ако това ще помогне.

— Не, благодаря. С твоята репутация — това само ще ми навреди.

— Какво ти каза Фармър?

— Най-общо, че ако искам да те вкарам в леглото, трябва да го правя в свободното си време и за своя сметка, а не за нейна. И имаше право.

Сам сведе поглед, отпи от сока си и нервно зададе следващия си въпрос:

— А ти затова ли го направи?

Адамс продължи да я гледа невъзмутимо.

— Отчасти.

Почувства се ядосана и поласкана едновременно. Беше ядосана заради мотива му да й помогне и поласкана заради очевидния му интерес към нея.

Той продължи:

— Но това не бе основната причина.

Сам усети промяна в тона му — сякаш бе разбрал, че е прекалил с мърморенето и сега се опитваше да смекчи нещата. Тя го погледна в очакване на обяснението му.

— Ти си различна от другите. Първата и, надявам се, последната патоложка, която познавам, склонна да изнесе работата си извън моргата и да има куража да стигне докрай. Честно казано, ако не постигаше резултати, никой нямаше да толерира подобни своеволия.