Найджел Маккрери - Мълчалив свидетел

— Но Фармър е на друго мнение.

— Напротив. Но пък те възприема като заплаха, че някой друг, а не тя ще обере лаврите. А държи в случая никой да не я засенчи.

— Ясно.

Адамс се наведе и я погледна със сериозно изражение право в очите.

— Сам…

Зарадва се, че пак я нарича по име, а не „доктор Райън“.

— Не се меси повече, може да стане опасно. Засягаш прекалено много хора. Ако притиснеш Фармър, тя ще реагира, а ние и двамата ще загазим.

Кимна.

Том се усмихна, доволен, че я е убедил.

— Искаш ли още нещо за пиене?

Тя погледна часовника си. Ако не тръгнеше сега, щеше да се е стъмнило, докато стигнеше до Литъл Доркинг.

— Извинявай, Том, трябва да се връщам в болницата. Чака ме работа.

Адамс се разочарова и тя го долови. Беше привлекателен мъж. Доближи лице до неговото, целуна го леко по устните и прошепна:

— Не е необходимо да ми правиш услуги. Трябва просто да поискаш. — Стана, взе чантата си и си запроправя път към изхода, оставяйки Адамс смутен и объркан.

Влезе бесен в къщата. Беше допуснал голяма грешка, не бе спазил първоначалния си план, бе поел неоправдан риск. Тези неща изискваха време. Знаеше това и никога не го бе пренебрегвал. Опитът да убие доктор Райън бе прибързан и точно затова се бе провалил. А сега тя осъзнаваше потенциалната заплаха и стоеше нащрек, готова да се защити. Това щеше да усложни ситуацията и можеше да изложи на риск усилията, вложени до този момент. Сега трябваше да прояви търпение. Разочарованието се разливаше по вените му като изгаряща болка и той успя да запази яснотата на мислите си само с върховни усилия на волята. Стисна ръба на бюрото и се насили да се успокои. Саманта трябваше да бъде убита, но обстоятелствата му налагаха да изчака и да се върне към първоначалния си план.

Бърд вече не можеше да му служи за параван и той трябваше да внесе някои малки промени в плановете си. Имитациите на ритуални убийства бяха полезно отклонение и бяха изпълнили целта си. Двама бяха мъртви, а един щеше да излезе от затворническата килия на преклонна възраст и с пречупено съзнание. Първоначалното пускане на Бърд го бе изненадало, но така му се бе удало да осъществи второто убийство по модела на първото. Бърд дори го бе улеснил с поведението си, което по никакъв начин не подсказваше, че е невинен. Всичко бе станало невероятно лесно. Засега късметът бе на негова страна, ако това бе подходящо описание на божествената Му намеса.

Трябваше да търси нови начини, за да накаже и останалите. Още в началото бе решил да не използва един и същи стил повече от веднъж и това, че при Марк и Франсис нещата се бяха получили така естествено, бе още един сигнал, че сега трябва да измисли нещо коренно различно.

Взе досието на Малкълм Първис и започна да го прелиства. Зачете се в бележката, която бе написал набързо и която очертаваше най-общо плана му за възмездието, очакващо Малкълм. Планът бе добър и би трябвало да не остави и най-малка следа относно извършителите.

Трудно му бе да го направи, но осъзнаваше, че няма смисъл да пази тези неща. Сега не си бе отишла за известно време, не бе тръгнала на околосветско пътешествие, не гостуваше на приятели. Беше мъртва и никога нямаше да се завърне у дома. Имаше спомените си, имаше видеокасетите, които се бяха превърнали в най-голямото му богатство — само това му бе останало. Предната вечер бе опаковал в кашони дрехите й, старите играчки, дреболиите. И тя би предпочела той да постъпи по този начин. Натовари всички кашони в колата, за да ги откара в един благотворителен магазин в центъра.

Един млад, пълен с обещания живот се бе побрал само в пет кашона и два сака. Беше запазил само две-три неща — глупави дреболии, които й бяха любими и с които не би искал да се раздели. Мечето й Барни — първият подарък, който той бе купил след раждането й; черната рокля, която бе носила на погребението на майка си, когато двамата се уповаваха на взаимната си любов и подкрепа. Поклати глава — чувстваше се преизпълнен от отчаяние и мъка. Толкова много хора го бяха посетили след смъртта й. Хора, които отдавна бе забравил. Нейни стари приятели, съученици, бивши гаджета, които не бе виждал от години, дори хора от курса за бъдещи родители. Бе посрещнал с благодарност вниманието им: те съживяваха спомена за нея, за това колко нежно и мило дете е била. Говореха му и много баналности, някои коментираха живота и смъртта като игра с победители и победени, други обсъждаха Божията намеса и Неговата воля, определяща съдбата на всеки човек. Успокояваха го с клишетата за вечния покой и рая. Малкълм ги слушаше търпеливо, разбираше колко смутено и неловко се чувстват в опитите си да го утешат, но всъщност той не бе вярващ — дори и сега, когато упованието в Бога би могло да му донесе утеха, не можеше да се пречупи, да промени начина си на мислене. За него раят бе на земята, в блаженството, с което го бяха дарили любовта на жена му и дъщеря му, и сега всичко това му бе отнето.