Найджел Маккрери - Мълчалив свидетел

Адамс въздъхна:

— Благодаря.

— Виж какво, ти си ченге. Ако искаш да се позабавляваш с патоложката, добре, дано ти хареса. Но не позволявай това да влияе на преценките ти.

— Не мисля, че нейното мнение ми влияе. Във всички случаи щях да изпитвам съмнения.

— Глупости! Виж какво, слушай разума си, а не онази си работа. И други ченгета са се издънвали заради това. Уликите срещу Бърд са повече от убедителни, всички ще получим потупване по гърба, че сме се справили, така че си седи кротко, чакай аплодисментите и не разваляй нещата заради някакви си шибани растения. — Адамс усети, че тя не е свършила, и остана мълчалив. — И още нещо! Ако още веднъж ми погодиш номер — като онзи с бръшляна, не само ще те отстраня от случая, но и ще те изритам от полицията!

— Да, госпожо.

— Тя не участва в разследването. Нейната работа е да ни осигури информация, с която да ни улесни при залавянето на престъпника, нищо повече. Ако и ти, и тя го запомните, няма да имаме проблеми; ако не, да не кажеш, че не съм те предупредила.

Преди Адамс да успее да се защити или дори да обясни причината, поради която бе дал бръшляна на Сам, на вратата се почука и един униформен полицай влезе в кабинета.

— Сержантът на участъка е готов и ви чака, госпожо.

Фармър кимна и полицаят излезе. Тя се изправи и тръгна към вратата.

— Хайде, да свършваме по-бързо.

Последва я по коридора към кабинета на сержанта, където ги чакаха Бърд и адвокатът му. Адамс забеляза отново колко зле изглежда Себастиан. Очите му бяха зачервени и подути, а дрехите му — съвсем измачкани. Изглеждаше сломен и потиснат.

Сержантът подаде на Фармър формуляра за обвинението и тя изгледа Бърд и започна да чете на глас официалното обвинение, което му предявяваха:

— Себастиан Бърд, обвинен сте, че между 20 септември и 5 октомври 1995-а в Кеймбридж сте убили Марк Джеймс в нарушение на закона.

Бърд се взираше безмълвно в стената над Фармър.

— Себастиан Бърд, също така сте обвинен, че между 30 октомври и 1 ноември 1995-а сте убили Франсис Първис в нарушение на закона.

Тя продължи да чете стандартния текст. Бърд видимо се разтрепери и погледът му се отмести от стената и се съсредоточи върху лицето й. Изведнъж се чу писък и той скочи напред и я сграбчи за реверите, крещейки в лицето й:

— Не съм аз убиецът! Не съм аз убиецът!

Адамс и сержантът бързо реагираха и скочиха между двамата, при което събориха Фармър на земята, избутаха Бърд настрани, извиха ръцете му зад гърба и му сложиха белезници. Том знаеше, че Себастиан е силен мъж, който може да се владее — репутацията му бе всеизвестна. Но докато му слагаше белезниците, не долови никакво усещане за агресивност, само някакъв безсилен вътрешен гняв, сякаш Бърд все още се опитваше да проумее случилото се.

Сам бе приключила едва с половината аутопсии за деня, когато Тревър Стюърт влезе в моргата.

— Имаш ли свободна минутка?

Тя вдигна глава и му махна със скалпела да изчака. После се обърна към Фред:

— Прибери всичко вътре и го заший, става ли?

Той кимна и Сам тръгна към вратата.

— Казвай по-бързо, Тревър, че ме чакат още десет.

Двамата отидоха в малкия кабинет и седнаха.

— Фармър е побесняла и заплашва да се оплаче на шефа на болницата. Разправя, че си укривала информация.

— Информация, която на нея не й стигна акълът да открие сама. Кой ти каза?

— Имам си канали. Както и да е, каквото и да е станало, мисля, че за известно време трябва да си по-предпазлива.

— Какво може да ми направи?

— Е, да ти усложни живота, зависи доколко се е заяла.

— Значи може наистина да имам неприятности?

— Не и сериозни. И за нея няма да е добре да се разчуе, че ти си открила информацията, довела до арестуването на Бърд. Но все пак си пази гърба от летящи скалпели.

Сам оцени загрижеността на колегата си, която определено изглеждаше искрена.

— Благодаря ти, Тревър.

Той й се усмихна.

— Всичко влиза в обслужването.

Тъкмо се канеше да се върне в моргата, когато Джийн Кар влезе в кабинета.

— Само за малко, доктор Райън. Не си забравила, че утре си в съда за делото „Наш“, нали?

Бе забравила, но не си го призна.

— Не, не съм. Ще бъда там.

Джийн отгатна истината по изражението на лицето й и се разтревожи.

— Нали получи известието?

— Знам, знам, Джийн. Просто не ми е само до това.

Фред, облечен все още в престилката си за аутопсии и хванал една хирургическа игла в ръка, застана на вратата.

— Този конец нещо не е наред. Телата започнаха да се отварят.