Найджел Маккрери - Мълчалив свидетел

— Е, какво да се прави. Едни идват, други си отиват.

Приятелката й се намръщи.

— На мен ми стига да дойде един, повече не ми трябват. Между другото, ако трябва да бъдем честни, и теб не съм те виждала с интересни мъже напоследък.

— Само почакай малко. Онзи ден получих картичка от едно старо гадже — Лиъм.

Марша не се впечатли особено. Никога не бе виждала Сам с мъж, което, като се имаше предвид, че е интелигентна и привлекателна жена, бе доста изненадващо.

— Ще видим, ще видим.

Сам й се усмихна.

— Определено. Много съм ти благодарна за информацията за възлите.

— Нямаш и най-малка представа какво може да ми струва тя.

Реши, че моментът не е подходящ да се задълбочава в тази забележка.

— Мислех си, че това ще ни доведе до нещо, обаче…

— Значи си чула за отпечатъците в колата?

Сам кимна:

— Фармър вече е неудържима. А аз бях толкова сигурна, че не е той.

— Случва се.

— Но защо е използвал хирургически възел, а не някакъв по-обикновен?

Марша сви рамене и отиде да вземе папка от полицата на другия край на лабораторията.

— Не изоставяй напълно надеждите си. Може би имам добра новина за теб. Била е упоена.

— И какво е използвал?

— Тубаринов хлорид. Открих остатък от него в черния й дроб.

— Тубарин, странно. Мислех, че се среща само в романите на Агата Кристи.

— Очевидно не. Среща се и в Кеймбридж. Накарах токсиколозите да погледнат отново пробите от Джеймс и познай какво. Откриха следи от същото вещество в някои от разложените тъкани.

Сам се зарадва на тази новина, но така се увеличаваха въпросите без отговор.

— Защо тубарин, а не някакъв друг опиат? И двамата са били удушени, не отровени. — Отговори си на въпроса сама: — Всъщност тубаринът невинаги убива, нали? Не можеше ли да причини парализа, ако се дозира правилно?

— Може. Но трябва да си запознат много добре с действието му, за да използваш количеството, необходимо да парализира, а не да убие.

— И така жертвата е жива до момента на удушването, само че не може да се движи. Абсолютен кошмар. Откъде, мислиш, може да се е сдобил убиецът с тубарин?

— Това е алкалоид на курарето — растение, което вирее в Южна Америка. В повечето болници имат тубарин. Сигурно не е чак толкова трудно човек да се сдобие с малко.

Сам се сети за парника на преподобния Шоу.

— Дали растението може да се отгледа извън естествената му среда, например в парник?

— Може би. Защо, познаваш ли някой, който го отглежда?

— Не съм сигурна, вероятно.

Фармър и Адамс гледаха през масата в стаята за разпити облечения в измачкани дрехи и брадясал Бърд. Арогантността му бе изчезнала, дори изглеждаше някак смален. До него седеше адвокатът му — Колин Лейн, безупречно облечен, както винаги.

Фармър започна разпита:

— Кога за последен път видя Франсис Първис?

Бърд мълча известно време. Не се чудеше как да извърта, просто бе объркан. Беше прекарал няколкото часа преди да го арестуват, взрян в снимката на Франсис. Не бе го осъзнавал преди, но я обичаше. Знаеше, че винаги се бе страхувал да не я загуби и че този страх я бе прогонил, а сега я бе загубил завинаги. Най-накрая отговори:

— Не си спомням.

— Не беше ли снощи вечерта?

— Не, не мисля. — Бе убеден, че е минало повече време оттогава.

— Няколко от съседите на Франсис са те видели да спориш с нея.

Осъзна, че е излъгал съвсем глупаво и продължи:

— Може и тогава да е било, не си спомням.

— Нарушил си условията на гаранцията си.

Себастиан сви рамене:

— Исках просто да говоря с нея. Да й кажа, че не съм го направил аз, че нямам нищо общо с убийството на Марк Джеймс. Но тя не искаше да ме чуе, разстрои се. Не исках да става така, затова си тръгнах. Никога не бих я наранил, аз я обичах.

— Но си я наранил — ударил си я в нощта, когато е изчезнал Марк.

— За пръв и последен път и сега ще трябва да живея с мисълта за това до края на живота си. Любовта не е лесно нещо. Понякога човек прави глупости.

— Знаеш ли каква кола е карала Франсис?

— Пред къщата имаше само една — малко синьо рено, доколкото си спомням. Сигурно е била нейната.

Адамс зададе следващия въпрос:

— Влизал ли си в колата на Франсис, в синьото рено?

— Не, никога. За пръв път онази вечер разбрах, че е нейна.

— Значи никога не си карал тази кола, нито Франсис те е возила в нея?

— Не, никога.

Фармър се намеси:

— Тогава защо отпечатъците ти бяха намерени в колата, под таблото?

Бърд се изненада и ги изгледа съвсем объркано.