Найджел Маккрери - Мълчалив свидетел

Почувства се малко по-спокойна, когато излезе от паркинга и подкара по огрените от слънцето алеи на болницата. Дишането й се успокои и дори се почувства малко глупаво заради обзелата я паника. „Все пак — каза си тя — това е още един пример за потенциалната опасност, която представлява изолираният, зле осветен паркинг за персонала на болницата.“ Реши да накара Джийн да напише доклад за инцидента още на следващата сутрин и отново да настоява за поставяне на допълнителни лампи.

Тъкмо излезе от двора на болницата, когато забеляза светлини зад себе си. Колата отзад бе не само прекалено близо, но и с включени дълги светлини. Сам помаха с ръка, опитвайки се да подскаже на шофьора да изгаси фаровете си, които блестяха в огледалото й за обратно виждане. Не постигна нищо и просто завъртя леко огледалото, така че да не отразява точно в очите й.

Докато караше по улиците на Кеймбридж, колата остана на известно разстояние зад нея и все така с включени дълги светлини — въпреки протестите и подсвирването на насрещните коли. Колата продължи да я следва и когато се отправи по виещия се селски път, който водеше към дома й. Усети как устата й пресъхва и страхът, който бе изпитала в паркинга, се завърна с пълна сила. Натисна газта и видя как стрелката се покачва бързо до скорост, която определено не бе безопасна за тези пътища. Въпреки това, колата отзад започна да я изпреварва. Сам знаеше, че ако позволи това да стане, с нея е свършено. Натисна още по-силно газта, но нямаше голяма полза: колата бавно, но сигурно я изпреварваше.

Сам погледна бързо вдясно, надявайки се да види другия шофьор, но различи само тъмната му коса и нищо повече. Не разбираше много от коли, но при тази скорост и в паниката си не можеше да определи каква марка е колата до нея. Видя само, че не е нова — бе прекалено дълга и тежка и в линиите й имаше нещо старомодно, както на класическите автомобили, които виждаше понякога по улиците.

Колата най-после я изпревари и шофьорът натисна спирачки, но в този миг Сам видя изход за бягство — тесен път вляво. Рязко натисна спирачки, зави и отново потегли с бясна скорост. Щом стигна до следващия кръстопът, намали за миг и погледна назад. Другата кола бе обърнала и сега я преследваше с висока скорост. Изхлипа паникьосано и потегли в посока към Кеймбридж. Ръцете й, здраво стиснали волана, трепереха неудържимо. Всъщност цялото й тяло се тресеше неконтролируемо. Най-после стигна покрайнините на Кеймбридж и почувства известно облекчение. Отби от главния път и се лута из разни улички, преди да се отправи към центъра на града. Знаеше, че не може да се върне в дома си тази вечер и реши да използва правото да нощува в стария си колеж, ако има свободна стая. Спря на едно кръстовище със светофари и докато чакаше да светне зелено, погледна назад и с облекчение откри, че зад нея няма никой. Опря глава на кормилото за момент и се опита да овладее нервите си.

Почукването на страничното стъкло я накара да подскочи ужасено и тя изпищя. Момчето, което миеше стъклата на спрелите на кръстовището коли и което сега се бе заело с предното стъкло на нейната, също подскочи изненадано. Беше виждало хората да реагират по най-различен начин, когато им предлагаше да измие стъклата, но досега не си спомняше някой да е пищял при вида му. Продължи да гледа жената, която също се бе втренчила в него. Чудеше се дали е луда, или просто се е изплашила от нещо. В този миг светофарът светна зелено и тя потегли бързо, при което парцалът, който момчето бе забравило на стъклото, литна във въздуха и падна почти до тротоара. Докато то го вземаше, друга кола спря на кръстовището. Момчето предложи с жест на шофьора да измие стъклата му, но той поклати глава. Жалко, каза си момчето, много харесваше старите класически автомобили. Техните собственици обикновено бяха много по-щедри от останалите.

Сам се зарадва, че открива Марша сама. Въпреки че още се чувстваше разтърсена от инцидента с колата, реши да не разказва за него, за да не я изплаши и разтревожи.

Марша бе така погълната от работата си, че дори не забеляза появата й, докато тя не я потупа по рамото.

— Как мина с високия симпатяга, с когото те оставих на вечерята на медиците онзи ден?

Момичето подскочи стреснато, после видя Сам и се усмихна.

— Страхотно. Подмамих го в стаята си, за да му покажа колекцията си от редки изкуствени влакна. Той повърна върху килима ми и припадна на канапето. Оттогава не съм го виждала.

Сам опита да не се разсмее.