Найджел Маккрери - Мълчалив свидетел

Сам видя как лицето на секретарката й става бяло като платно. Тя бързо я прегърна и стисна съчувствено ръката й.

Малкълм Първис седеше пред телевизора, стиснал дистанционното на видеото в ръка. Гледаше касета, на която бяха Франсис и майка й. Бяха я заснели преди много години в един парк с филмова камера и съвсем скоро той бе дал да прехвърлят филма на видеокасета. Сега гледаше как Франсис прегръща силно майка си. Камерата се приближи и показа в едър план лицата им. Франсис погледна право в обектива и се усмихна, после каза: „Обичам те, татко“. Притисна длан към устните си и му изпрати въздушна целувка. Малкълм превъртя касетата назад и пусна този епизод отново и отново, накрая натисна паузата и на телевизора застина лицето на дъщеря му.

Адамс пристигна сам. Беше преценил, че професионализмът на Фармър не е належащ в тази ситуация. Почука на голямата дъбова врата и зачака. След няколко минути Малкълм Първис отвори. Том заговори внимателно:

— Извинете, че ви безпокоя, сър, но трябва да запиша показанията ви.

Мъжът го изгледа безизразно, после се отдръпна встрани и го покани с жест да влезе. Последва го в дневната, където видеокасетата продължаваше да се върти. Адамс седна на канапето и се загледа. Сега Франсис играеше на една ливада с майка си и някакво момче. Беше лято и те се търкаляха в тревата, правеха салта и очевидно се веселяха.

— Това Франсис ли е? — посочи телевизора.

— Да. Преди единайсет или дванайсет години.

— Била е много хубава още тогава.

— Да, беше много, много красива.

Малкълм седна до Адамс и двамата продължиха да гледат.

— Приличаше на майка си, слава богу.

— Това майка й ли е?

— Да. Почина от рак около година след това.

Погледна лицето на Малкълм. Изглеждаше състарен от предния път, когато го бе видял. Бръчките му се бяха умножили и бяха станали по-дълбоки, а сивата му коса само подчертаваше този ефект.

— Съжалявам.

— Франсис го понесе много тежко. А аз бях прекалено зает и разстроен, за да се погрижа за нея. Предадох я точно когато най-много имаше нужда от мен. Аз съм виновен за всичко.

— Съмнявам се. Животът някак винаги ни дава втори шанс. Тя се бе върнала в дома си и ви обичаше, не сте били чак толкова виновен.

Малкълм го погледна и леко се усмихна, за да изрази благодарността си.

Том отново се загледа в екрана.

— А момчето кое е?

— Марк Джеймс. Кой може да си е представял? Бяха приятели от деца. Аз го отървах от затвора преди години — беше обвинен в пласиране на наркотици. По принцип не поемам такива случаи, но Франсис ме убеди, винаги успяваше да постигне своето, а и той изглеждаше толкова благодарен.

— Много тъжен филм.

— Да. Не знам защо точно на нас се падна, защо толкова много смърт се струпа на нашето семейство през последните години.

— Предявихме обвинение на Бърд за убийствата на Марк и на Франсис. Реших, че бихте искали да го научите.

— Благодаря ви, инспекторе, но сега е малко късно, не мислите ли.

Малкълм отново бе вперил поглед в телевизора и чуваше само смеха на дъщеря си.

В кухнята на Сам цареше обичайният хаос и тя, както винаги, закъсняваше. Опитваше се да изгълта набързо една прегоряла филийка и да допие горещото си кафе, без да отделя поглед от часовника. В този момент забеляза, че ключовете за колата й не висят на кукичката до вратата, където би трябвало да са. Не че не забравяше постоянно да ги закачи на кукичката, но все пак сега ги нямаше и не знаеше къде са.

Отказа се да дояжда филийката и я натика в препълнената кофа за боклук. Започна да търси ключовете си. Затършува под възглавници, листове и вестници, провери дори в панера на котката, но не ги откри никъде. В паниката си реши да вземе резервния ключ за колата. Изтича до чекмеджето, отвори го и си спомни, че всъщност от известно време използва точно резервния ключ. Затвори ядосано чекмеджето и опита да си спомни действията си от предишната вечер. В този момент се позвъни.

На вратата стоеше Рики с гузно изражение. Както никога, бе облечен елегантно със сако и вратовръзка и косата му бе грижливо сресана. Този вид бе крайно необичаен за него.

— Извинявай, лельо.

Сам спря за момент, чудейки се за какво й се извинява. После си спомни историята за потрошената кола и сметката за ремонта й.

— Би трябвало да се чувстваш много виновен.

— Няма да се повтори, обещавам ти!

— Дано. Какво стана?

— Онзи твой приятел, инспекторът…

— Адамс?

— Да, той. Издейства да не се стигне до съд. Затова съм се облякъл така. Каза обаче, че ако се повтори, няма да може да ми помогне с нищо.