Найджел Маккрери - Мълчалив свидетел

Докато пристъпваше от растение към растение, оглеждайки внимателно всяко едно, Сам започна да се изпълва с подозрението, че и седмица няма да й е достатъчна, за да обиколи всички растения в парника. В този момент някой извика името й:

— Доктор Райън!

Беше преподобният Шоу. Първата й реакция бе да подскочи гузно и да се огледа къде да се скрие, но това очевидно би било безполезно, след като колата й стоеше пред къщата и той я бе разпознал, щом викаше името й. Мислите й трескаво затърсиха някакво приемливо извинение и тя бавно се отправи към вратата на парника. Щом излезе, видя преподобния Шоу да върви по пътеката към нея заедно с Пеги, която размаха весело опашка и се втурна насреща й. Той й махна усмихнато.

— Добър ден! На какво дължа удоволствието?

Тя отвърна и се наведе да погали Пеги. Усети как тревогата се надига у нея и се упрекна, че изобщо се е озовала в такава ситуация. Имаше чувството, че в нея съществуват две самостоятелни половини на личността й и че те са в постоянен конфликт за надмощие. Едната й подсказваше да бъде разумна, а другата търсеше опасностите и прилив на адреналин. Въпреки инстинкта за самосъхранение и здравия й разум, безразсъдната й половина някак успяваше да надделее в повечето случаи.

— Исках да погледна още веднъж бръшляните ви. Надявах се, че… ъъъ… ще ми подскажат нещо, което ми убягва. Почуках и понеже не намерих никого, реших…

— Е, подсказаха ли ви нещо? — Гласът му звучеше бодро и енергично, сякаш интересът й към растенията му го бе въодушевил.

— Не, всъщност не.

На лицето му се изписа разочарование и тя се осмели да продължи с лъжите:

— Все пак бе много интересно.

Той видимо се зарадва на този коментар и двамата се отправиха по пътеката към къщата, обсъждайки оживено градината му. Сам вече бе събрала доста идеи от по-интересните и необичайни решения и бе намислила да ги приложи в собствената си градина. Тук всичко бе грижливо планирано и предлагаше такова разнообразие, каквото можеше да се постигне само на относително голяма площ. Както винаги, разговорът за градинарство подейства отпускащо и ободряващо на изопнатите й нерви. Щом стигнаха до алеята, тя погледна колата, паркирана до нейната. Беше стар „Форд Ескорт“ в доста окаяно състояние.

Шоу забеляза накъде е насочен погледът й.

— Истинска развалина. Обаче ме вози от точка А до точка Б и поддръжката му ми излиза много евтино.

— Малко странна кола за вас. Бях останала с впечатлението, че сте почитател на старите модели.

— По-рано имах такава, но се наложи да се откажа от нея. Поддръжката й ми струваше прекалено много и не можех да си я позволя.

— Говорите ми за онази от снимката ли?

— Снимката? А, да, точно тя.

Сам реши да поразпита още малко.

— Всъщност аз почти не разбирам от стари автомобили. Какъв модел беше? Спомням си, че бе много красив цвят.

— Ягуар „Марк II“ в искрящо кафяво.

Усети как устата й пресъхва и адреналинът приижда по вените й. Сега не изпитваше страх, само възбуда.

— Купих я от един местен фермер, купето бе в добро състояние, но двигателят — пълна развалина. Ремонтирах я почти година. Но определено си струваше усилията. — Гордостта бе ясно доловима в гласа му.

Сам се опита да прикрие вълнението си. В края на краищата не бе сигурно, че е същата кола, навярно са били произведени стотици с такъв цвят. Все пак би било необикновено съвпадение.

— На кого я продадохте?

— На един местен човек. Преди около шест месеца. Колата ми липсва, но не и разноските по нея.

Напрягаше се да гледа спокойно.

— Спомняте ли си името му?

— Не, излетяло ми е от главата. Съжалявам. Беше на средна възраст, с посивяла коса, знаеше много за този модел. Зарадвах се, че колата ще попадне в добри ръце.

— Спомняте ли си къде живееше?

— Някъде в Кеймбридж… Чакайте, ако ви интересува, мога да проверя в договора за продажбата. Пазя го от чиста сантименталност.

Той се отправи към къщата, следван от Сам и Пеги. Влезе в дневната и затършува из чекмеджетата на старинен скрин. След няколко минути се усмихна тържествуващо и размаха сгънат лист хартия.

— Ето го. Знаех, че е тук някъде.

Сам не можеше да си намери място от вълнение. Гласът й потрепери от напрежение.

— И как се казва?

Той разгъна бавно листа.

— А, да, ето го. Доктор Ричард Оуен, „Аул Коутс Фарм“, Суонхъм, Кеймбридж.

В гласа на Брайън Уотън звучеше такава настоятелност, когато се обади на Марша, че тя изостави веднага работата си и тръгна към него. Не бе сигурна защо я вика — никога не се бе занимавала с отпечатъци от пръсти. Накрая реши, че той е чул за интереса й към случая и е решил да я запознае с някакви нови факти. Бързо прекоси коридорите до лабораторията му и влезе.