Найджел Маккрери - Мълчалив свидетел

— Слоевете боя и цветовете са идентични. Деветдесет процента съм сигурна, че са от същата кола. Къде я намери?

— Паркирана в гаража на Ричард Оуен.

— Полицейският лекар? Значи съм била права от самото начало!

Сам се усмихна насила.

— Ами нишките от сакото му?

Марша се обърна към пълничкото момиче, което работеше на съседната маса.

— Има ли напредък, Джени?

Момичето вдигна глава.

— Ще ми трябва още малко време, за да съм напълно сигурна, но засега изглежда, че не са същите.

Сам чувстваше, че би трябвало да е изненадана, но не беше.

— По какво се различават?

Момичето постави нишките, които тя бе взела от сакото на Оуен, под ултравиолетова светлина.

— Ако се вгледате внимателно, ще забележите, че под лампата изглеждат синьо-зелени.

Огледаха нишките, после Джени смени пробата.

— Нишките от местопрестъплението са много по-наситени, чисто син цвят. Тези определено не са от същата дреха.

Марша погледна Сам.

— Сигурна ли си, че е било същото сако?

— Да. Изглеждаше същото. Със сигурност бе синьо.

— Но когато си го видяла предния път, е било тъмно, може да не е било същото. Той със сигурност има повече от едно сако, и то тъмно на цвят. Не си го представям с червено.

Сам не бе убедена.

— Сигурно…

— Той надали така лесно ще ни предостави улики, които могат да докажат вината му.

— Така е, вероятно си права.

— Мисля, че и стърготините от боята са ни достатъчни.

— Дано. Не бих искала той да успее да ни се измъкне. — Сам погледна Джени. — И не съм взела никакви други нишки освен тези от сакото, така ли?

— Почти нищо друго. Няколко влакънца от някакво растение.

Усети как ентусиазмът й се събужда отново.

— Какво растение?

Джени поклати глава:

— Не съм сигурна. Погледни сама. — Сам отиде до микроскопа и надникна. Огледа влакната продължително, после вдигна глава и се усмихна тържествуващо.

— Познавам този вид. Hedera Hibernica. Залепват по теб със стотици, ако се докоснеш до растението. После се почистват много трудно.

Марша отиде до нея и я прегърна през раменете.

— Мисля, че е време да се обадим на Фармър. Тази история става прекалено опасна за обикновени момичета като теб и мен.

Всичко вървеше към края си. Разбра го още когато я видя да излиза от гаража. Неволното движение на ръката й, която стисна дръжката на чантата, бе съвсем показателно. Тя бе разрешила загадката. Бе дошла да търси доказателства и бе открила колата. Беше сигурен, че в чантата й има стърготини от боята. Стърготини, които щяха да се окажат същите като онези, останали върху колата на Франсис Първис, когато я бе блъснал.

Тя се бе постарала с всички сили да запази спокойствие, но не бе успяла напълно. Познаваше я достатъчно добре, за да усети колко е напрегната. Долавяше тревогата в очите й, в жестовете, в изражението на лицето. Дори я бе наблюдавал тайно откъм кухнята и бе видял как взе нишки от сакото му и ги скри в една салфетка, а после се престори, че има хрема и се е простудила. Дори и след като тя си тръгна почти на бегом от къщата, той забеляза как ръцете й треперят толкова силно, че не може да отключи колата си. Почти я съжали, като я виждаше така вцепенена от ужас, и дори му се прииска да й предложи помощта си. Може би трябваше да я убие, когато бе имал тази възможност. Ако Джанет не се бе прибрала, сигурно щеше да го направи, но каква полза щеше да има? Сигурно вече бе казала на някого къде отива и тайната, така или иначе, нямаше да се опази. Освен това, ако я бе убил сега, нямаше да изпълни Неговата воля. Ако не се съобразяваше с Неговите намерения, щеше да се превърне в обикновен убиец, а досега не бе такъв. Не бе убеден, че би имал куража да го направи. Въпреки гнева, който го изпълваше заради начина, по който бе осуетила плана му, той все още харесваше Сам. Беше честна и всеотдайна и без съмнение щеше да направи повече добро през живота си, отколкото той, дори и след като приключеше мисията си.

Не знаеше защо, но Бог очевидно бе решил, че мисията му е почти приключила и той е свършил достатъчно. Разбира се, само Бог можеше да решава кого да пощади. Оставаше му да довърши още една задача, за да усети, че е постигната някаква справедливост. Сега бе важно да печели време и да прикрие следите си, доколкото е възможно, за да завърши мисията си. Чувстваше се твърде спокоен за човек, който знае, че го очакват поне десет години в затвора. Щяха да нарекат присъдата му „доживотна“ — за човек на неговата възраст двете неща бяха равносилни.