Найджел Маккрери - Мълчалив свидетел

Сам се усмихна. Харесваше чувството му за хумор.

— Радвам се да го чуя.

Том се усмихна, но почти веднага пак стана сериозен.

— Трябва да ти кажа нещо за Рики.

— Няма да го арестуваш за автомата за цигари, нали?

— Не, с него се разбрахме по този въпрос, но той все пак беше арестуван.

Сам се изненада.

— За какво?

— Нанасяне щети на чужда собственост. Пийнал повече, отколкото трябва, и решил да използва предния капак на колата на някакъв човечец за трамплин.

Тя се ужаси.

— Сигурни ли са, че е бил той?

Адамс се раздвижи смутено.

— Аз самият го видях, като подскачаше върху колата. Съжалявам.

Сам извърна поглед встрани.

— Защо да съжаляваш, сам си е виновен. Ама че глупак!

— Още е съвсем млад, а и беше доста пиян.

— Това не е извинение. Бог знае как ще реагира Уин, като научи. И бездруго си има достатъчно грижи. Няма вероятност да го пратят в затвора, нали?

— Мисля, че не. Поговорих с полицая, който го арестува, той ми е стар приятел. Може би ще му се размине по-леко. Зависи дали собственикът на колата ще подаде официална жалба. Мисля, че ако му се изплатят щетите, няма да търси допълнително наказание за извършителя.

— И това няма да е лесно. Рики е без работа, а Уин едва свързва двата края. Колко трябва да се плати?

Адамс бръкна в джоба си и извади един лист, на който бе записана сумата.

— Колко? Каква е била колата, ролс-ройс ли? — Отново прочете сумата. — Той не е лошо момче. Просто преминава през труден период. Ако аз платя щетите, ще му се размине ли съдът?

— Не мога да ти обещая… Но ще направя всичко възможно.

— Благодаря ти, Том. Оценявам жеста ти.

Адамс се бе ангажирал лично, без да го е молила, и това, както и фактът, че някой друг е поел част от нейната отговорност към роднините й, бе добре дошло облекчение.

Той се усмихна и за миг погледите им се срещнаха. Този път Сам не извърна лице. Том започна да приближава лицето си към нейното, но съвсем бавно, давайки й възможност да се дръпне, ако желае. Тя не помръдна. Обаче той явно нямаше късмет тази нощ, защото точно преди устните им да се докоснат, радиостанцията му неочаквано изпращя.

— Център до детектив Адамс, край.

Той се дръпна бавно назад, без да отделя очи от нейните, и отговори на повикването:

— Детектив Адамс до център, край.

— Старши детектив Фармър ви изпраща поздрави, сър, и ви вика да отидете при нея на шосе В-784, на около пет километра след Фиърхъм. Намерили са колата на убитото момиче.

— Двайсет минути, край.

Пъхна радиостанцията в джоба си и погледна Сам.

— Трябва да тръгвам.

Кимна с разбиране, но се почувства разочарована.

— О, между другото, сигурна ли си за това, което каза при абатството?

Сам не разбра за какво я пита.

— Че Бърд е невинен.

— Тогава бях много ядосана. Не съм сигурна, но има някои неща, които никак не се връзват.

— Например?

— Бръшлянът около китката на Франсис. Не е правилният вид. Този не се използва за окултни ритуали.

— В кабинета на Бърд имаше саксия с бръшлян.

— Можеш ли да ми донесеш едно листенце от него? Може той да е отговорът на въпросите.

— Ако го направя, това трябва да си остане между нас двамата. Не искам да си навлека гнева на Фармър.

Слънцето най-после започна да се подава над хоризонта и първите лъчи се плъзнаха по полята и горите отвъд градината на Сам. Адамс се обърна към хоризонта.

— Изгревът ще е страхотен.

Двамата се усмихнаха един на друг съзаклятнически.

„Охо! — помисли си Том. — Ледената девица започва да се топи.“

Адамс пристигна на посоченото място по-бързо, отколкото бе очаквал: празните пътища улесниха придвижването му. Целият район бе осветен от десетина мощни прожектора, чиито генератори тихо бръмчаха. Край пътя бе паркиран голям камион-паяк и двама полицаи вече се приготвяха да натоварят колата от полето. Видя Фармър, която наблюдаваше как един от експертите от лабораторията сваля стърготини боя от задната част на колата.

— Добре че дойде — поздрави го тя.

Адамс замълча. Жената продължи да наблюдава експерта, който изучаваше стърготините червеникава боя, които бе успял да свали и да постави в найлонов плик за веществени доказателства.

— Сигурни ли сме, че това е колата, Бърт?

Той обърна облото си лице към Фармър.

— Регистрираният собственик е Малкълм Първис, който е баща на убитата, бедният. А намерихме и това. — Вдигна дълга сребърна обица, съвсем същата като тази, която Фармър бе видяла да се поклаща на ухото на Франсис.