Найджел Маккрери - Мълчалив свидетел

Оуен си записа още нещо и затвори бележника си.

— Ще ви изпратя доклада си сутринта.

Фармър кимна и Оуен тръгна към изхода.

Сам прие обаждането, докато се връщаше с колата си от Литъл Доркинг. В миналото се бе заклела никога да не си купува мобилен телефон, но постепенно бе осъзнала колко е полезен и сега вече не можеше да си представи живота без него. Както никога, ориентира се съвсем точно къде е намерен трупът. Беше ходила в този парк на пикник с майка си предишното лято. Това бе един от последните случаи, когато майка й все още се държеше постарому, преди паметта и разумът й да започнат да й изневеряват. Беше оставила майка си да постои на слънце, а тя разгледа наоколо. Въпреки величествения му вид, полуразрушеното абатство я бе натъжило. Спомни си, че бе минала по една от последните оцелели стени и бе погледнала от високото към майка си, която дремеше щастливо под голям дъб.

Докато сега се приближаваше към абатството, забеляза Ричард Оуен. Поне този път си бе облякъл защитния костюм. Сам реши да не спира да говори с него — и без това се бе забавила доста — а и той не можеше да й каже нищо, което да е от значение за собствения й доклад. Когато Оуен я видя, махна й с ръка и спря, готов да й опише ситуацията. Тя го подмина с репликата:

— Извинявай, Ричард, не мога да спра, защото закъснявам. Ще прочета доклада ти после.

Махна му леко и влезе в абатството, оставяйки Оуен леко озадачен.

Още щом влезе в параклиса, Сам осъзна, че си имат работа със същия човек, който бе извършил убийството на Джеймс. Този път кръстът, изрязан отпред на тялото на момичето, бе съвсем ясен и отчетлив. Отстрани на въжето, което бе пристегнато около врата на момичето, имаше месингова тръбичка, както предния път. Огледа лявата ръка на момичето, протегната встрани от тялото. Около китката, почти скрит от найлоновия плик, с който бе завита дланта, имаше венец от тъмнозелен бръшлян. Сам се наведе, издърпа го изпод края на плика и го огледа внимателно. В този момент разбра, че с каквото и да бяха свързани убийствата, те определено нямаха нищо общо с черната магия. Остави внимателно ръката на момичето, отвори чантата си и започна първоначалния оглед.

Полицай Карвър се чувстваше много нещастен, че заради неопитността си остава встрани от вълнуващите събития. Когато съобщиха за намерения труп, почти целият участък се опразни, защото всички искаха да помагат или поне да позяпат на местопрестъплението. В тази част на света убийствата все още бяха достатъчно необичайни събития и никой не искаше да ги пропусне.

Карвър също се опита да потегли с останалите, но стигна само до двора на участъка, откъдето го върнаха и му възложиха да покрива района с полицейската кола, докато останалите са заети. Все пак и това бе по-добро от нищо, успокои се той. За първи път го пускаха да излиза сам с полицейска кола. Вероятно сега бе големият му шанс. Може би, докато останалите се мотаеха из абатството, той щеше да направи някакво голямо откритие и да разреши случая. Така със сигурност щеше да впечатли шефовете си.

Подкара бавно по главната улица, отдаден на мисли за собствената си значимост, подхранвана от факта, че е единственият полицай в района. Толкова хора разчитаха на него да ги защити, а той дори не бе навършил двайсет и една години. Почувства се много горд.

Потънал в мисли, смътно забеляза сянката, която прекоси пътя пред полицейския „Фиат Панда“. Глухото тупване и писъкът, който се чу пред колата, му подсказаха, че е блъснал нещо. Натисна рязко спирачката и спря, после надникна през предното стъкло, опитвайки се да види какво е ударил. Отвори вратата и в този момент видя как лисицата побягва, макар и с усилие, защото накуцваше, кървеше и продължаваше да вие от болка.

Животното прекоси наскоро разораното поле, оставяйки кървава диря след себе си. „Няма да стигне далече в това състояние“, помисли си той и прецени, че ще трябва да опита да я открие, за да я убие, та да не се мъчи. Взе палката от джоба си и тръгна по следата, като я осветяваше с фенерчето си. Полето бе огромно и потънало в мрак, вече не се чуваше никакъв звук и Карвър реши, че няма шанс да открие лисицата. „Сигурно се е пъхнала в някоя плитка дупка или под някой храст, където да умре на спокойствие“, помисли си той. Закачи палката на колана си и тъкмо се канеше да тръгне обратно, когато видя колата. Беше паркирана плътно зад живия плет. Отиде до нея и я освети с фенерчето си. В първия момент си помисли, че ще открие любовна двойка, но скоро разбра, че колата е празна. Мина отзад и освети табелката с номера. Извади радиостанцията си и я доближи до устните си.