Найджел Маккрери - Мълчалив свидетел

Паяжината покриваше цялото й лице като гротескно було, което не иска да покаже красотата отдолу. Но и тя не успяваше да скрие агонията й. Бе умряла мъчително, виейки срещу съдбата, а устата й бе застинала в ням писък.

Адамс гледаше как господарят на паяжината — голям кафеникав паяк, рязко запълзя към новата си жертва. Мухата се бе закачила над устата на момичето точно когато се е отправяла към дълбините на мъртвото тяло, за да снесе яйцата си, и сега се бореше на живот и смърт да се освободи от паяжината. След малко тя спря да се движи и паякът пристегна паяжината си около парализираното й тяло.

Адамс знаеше, че не трябва да докосва нищо на мястото, където е открит трупът, но не можеше да понася повече тази гледка. Наведе се и издърпа паяка. Той опита да се съпротивлява и част от паяжината се откъсна заедно с него. Останалата паяжина, която бе закачена за дългата сребърна обица, увисна и се олюля леко. Адамс не искаше да убива паяка, достатъчно смърт бе видял за днес. Постави внимателно насекомото върху близката стена и го видя как се скрива в една цепнатина.

Старши детектив Фармър пристигна на местопрестъплението по-късно от обичайното и в ужасно настроение. Когато й се бяха обадили, тя се намираше в другия край на графството и идиотът, който й беше шофьор, й съобщи новината едва когато тя се върна в колата. Успокояваше я мисълта, че ще се погрижи този глупак веднага да се върне при патрулиращите полицаи, така че да си прекарва времето по студените кеймбриджки улици. Нямаше да прояви никаква милост: и към нея никой в полицията не бе проявявал милост.

Записа се при полицая на входа и бавно тръгна по оградената с полицейска лента пътека. На половината път видя, че Адамс крачи към нея. Без никакви предисловия тя започна с въпросите си:

— Кой я е намерил?

— Някакъв мъж, който разхождал кучетата си.

— Явно трябва да си направим отделна папка за престъпления, „открити от мъже, разхождащи кучета“. Напоследък те откриват повече трупове, отколкото полицаите. Коя е?

— Франсис Първис.

Името я накара да спре за момент, а гневът й веднага избухна:

— Приятелката на Бърд?

Адамс кимна.

— Копеле! Какво ти казах? Този път ще ни засипят с неудобни въпроси. Искам го вътре, независимо как ще го направиш, само да е вътре.

— Всичко е в ръцете ни. С малко повече късмет, сега ще открият нещо.

Фармър тръгна, без да каже нищо, а Адамс я последва. Тя се отправи надолу по стъпалата и след малко влезе в параклиса. Беше виждала повече трупове и местопрестъпления, отколкото би искала да си спомни, но въпреки това гледката я шокира. Може би защото познаваха момичето, бяха разговаряли с него, макар и за малко. Сигурно заради това разликата бе огромна. Можеше да се абстрахира и да възприеме безпристрастно вида на повечето трупове, колкото и ужасяващ да бе. Скръбта бе за роднините и приятелите, полицаите се научаваха да не влагат чувства. Но когато си познавал живия човек и след това видиш ужасяващата му смърт, нещата се променяха.

Фармър си спомни как Франсис бе дошла в участъка заедно с баща си, за да им съобщи информацията за Бърд и Джеймс. Всички, включително и самата Хариет, бяха поразени от красотата и жизнеността на момичето. Очевидно бе излязла от правия път за известно време и се бе забъркала с неподходящи приятели, но бе много интелигентна, разказа подробно какво се бе случило в нощта на изчезването на Джеймс и Фармър веднага си бе помислила, че от нея ще излезе добър свидетел в съда. Сега всичко бе отишло по дяволите.

Оуен, полицейският лекар, стоеше край трупа и си водеше бележки.

— Откога е мъртва?

— Ден-два по всяка вероятност. Удушена. Ще трябва да изчакате патолога за по-точна информация. Не искам пак да си навличам неприятности.

Фармър погледна Адамс.

— Къде е тя?

— Пътува насам.

— Както винаги.

Хариет тайно се зарадва, че Сам закъснява. Изпитваше някакво перверзно удоволствие от това, че ще може отново да излее възмущението си от неспособността на Сам да пристига навреме, но и определено се страхуваше, че някой ден патоложката може да я изпревари. „Все пак засега това не изглежда особено вероятно“, успокои се Фармър и отново се съсредоточи върху трупа.

— Това е обществен парк. Защо е минало толкова време, преди да я открият?

— Защото от две седмици е затворен за посещения — поради необходимостта от спешен ремонт и укрепяване на някои от стените на абатството. Човекът, който е открил тялото, не би трябвало изобщо да влиза тук. Просто кучетата му избягали и се промъкнали, а той дошъл да ги търси.