Найджел Маккрери - Мълчалив свидетел

— 1623 до центъра, край.

— Център до 1623, казвай, край.

— Проверка на МПС.

Гласът отсреща не прозвуча особено доволен от тази заявка:

— При дадената ситуация, необходима ли е проверката в момента?

— Да, край.

Гласът прозвуча раздразнено:

— Продължавай, край.

— Синьо рено, регистрационен номер Ел, като Лима, седем осем четири, Фокстрот, Удар, Оскар. Край.

— Чакай.

Докато чакаше, реши да огледа колата по-добре. По следата от удар отзад можеше да се предположи, че колата е участвала в неотдавнашен инцидент. Това не му хареса. „Може просто да са я избутали тук, докато извикат «Пътна помощ» да я издърпа до някой сервиз“, помисли си той. Радиостанцията му прещрака.

— Не е заведена като загубена или открадната. Регистриран собственик Малкълм Първис, Гейбълс, Фиърхъм.

— Благодаря, край.

Реши, че все пак може да посети господин Първис и да провери какво точно е станало с колата му. Върна се във фиата, запали и включи отоплението на най-силната степен. Усети как топлият въздух обля лицето и ръцете му. В този миг радиостанцията отново прещрака, но сега не се обаждаше диспечерът, а шефът му.

— 1623, още ли си при колата, край?

— Да, край.

— Стой там. Изпращаме подкрепление. Може да е била използвана във връзка с убийството при абатството.

Полицай Карвър усети как го изпълва радостна възбуда.

Радиостанцията прещрака отново и шефът му каза:

— Браво, добре се справи.

Карвър оправи фуражката си, сложи си черните кожени ръкавици и гордо се върна в полето да пази откритието си.

Сам приключи предварителния оглед, прибра диктофона и свали ръкавиците си. Погледна часовника си.

— Аутопсия утре в девет, ако това ви устройва?

Фармър кимна и тъй като тя бе единствената, чието мнение имаше значение, Сам го прие като общо съгласие и тръгна към изхода. Фармър я последва по петите, нетърпелива да получи възможно повече информация.

— Какво ще ни кажеш?

Сам продължи да крачи по оградената пътека.

— Още не съм напълно сигурна. Ще знам повече, когато направя аутопсията, но мога да кажа почти със сигурност, че убиецът е същият, този на Марк Джеймс.

— Това и сама се сетих — изсумтя Хариет. — Трябва да приберем Бърд още тази вечер.

— Значи още смяташ, че той е убиецът?

— Разбира се, Бърд е и ако ти ни бе намерила необходимата улика, когато те помолих, бедното момиче там долу щеше да е още живо. Може би ще тежи на съвестта ти.

Сам спря и я изгледа ядосано.

— Ако имаше улика, щях да я открия. Обаче нямаше и не бих я фалшифицирала заради теб или когото и да било.

Фармър бързо й отвърна:

— Дори и ако това би спасило живота на едно невинно момиче?

Тя не й се даде.

— Не вини мен за вашите издънки. Арестувахте Бърд без достатъчно уличаващи доказателства и после очаквахте аз да ви свърша работата. Е, аз не работя по този начин. Опитайте се поне веднъж вие да не правите издънки, да видим как ще спасите някое бедно момиче.

Сам тръгна отново по пътеката, но след няколко крачки спря и се обърна към Фармър:

— А и освен това Бърд не е убиецът, грешиш, ако смяташ, че е той.

В първия момент Хариет бе толкова поразена, че не можа да реши дали да хукне след Сам. Размисли и реши, че ще е по-добре да говори с патоложката след аутопсията, когато страстите са се поохладили. Обърна се и тръгна към абатството. Беше убедена във вината на Бърд, но Сам изглеждаше също толкова убедена в невинността му, така че червеят на съмнението веднага започна да я гложди. Не, нямаше да си позволи подобна слабост.

Сам успя да се добере до дома си само за четирийсет минути. Погледна часовника си и въздъхна. Скоро щеше да се зазори. Къщата тънеше в тишина, смущавана само от тънкото пищене на телефонния секретар. Отиде до него и натисна бутона за прослушване на съобщенията. Беше се обаждала Марша.

„Открих нещо много интересно за възела на бръшляна. Обади ми се, когато можеш. О, и благодаря за онази вечер. Прекарах си страхотно май.“

Нямаше други съобщения и секретарят се изключи автоматично. Сам посегна към слушалката на телефона, но се сети колко е часът и си каза, че ще се обади на Марша сутринта. Реши, че не си струва да си ляга: нямаше почти никакво време, а и нямаше да успее да заспи. Бе прекалено напрегната и мислите й трескаво се мятаха между различни хипотези и предположения.

Преоблече се, нахлузи гумените ботуши и тръгна към градината. Сега бе идеалният момент да засади растенията, които бе купила преди няколко дни. Включи прожектора, който осветяваше цялото пространство зад къщата, взе една лопата и започна да копае голяма дупка в самия край на градината. Никъде другаде не можеше да се почувства така спокойна. Тук бе насаме с мислите си, тук успяваше да прогони напрежението и да се концентрира върху същественото. Работеше енергично, а в съзнанието си прехвърляше обстоятелствата около двете убийства. Знаеше, че спречкването с Фармър е допълнителен стимул да докаже самата себе си. Ами ако Бърд бе убиецът, ако Фармър бе права, колкото и слаби да бяха доказателствата в подкрепа на тази версия? В края на краищата тя не бе полицай, бе патолог. Може би този път бе прекрачила границата. Дали не бе пропуснала нещо? Дали не можеше да се извлече още от доказателствата, с които разполагаха? Ако бе допуснала грешка, това значеше, че е пропуснала да идентифицира убиеца — Бърд или някой друг, и така бе спомогнала за смъртта на момичето. Заби ядосано и отчаяно лопатата в земята. Когато реши, че дупката е достатъчно голяма, отиде до храста, който щеше да сади, и започна да го тегли към дупката. Най-неочаквано един глас смути нощната тишина: